Ако можеше да избира, щеше да се обърне кръгом, да се качи обратно горе и да превърне в реалност мислите си за сън. Но знаеше, че е безсмислено. Сана имаше нещо за казване и щеше да го изрази независимо дали той стои тук, или лежи в леглото.
– Случило ли се е нещо? – попита Кристиан и изведнъж изтръпна.
Възможно ли беше Сана да е направила нещо? Той знаеше на какво е способна.
– Днес пристигна още едно писмо – каза тя и най-накрая се размърда.
Влезе в кухнята и той предположи, че се очаква да я последва.
– Писмо?
Кристиан си отдъхна. Значи, не беше нещо по-лошо.
– Същото като предишните – каза Сана и му подхвърли плика. – И кой всъщност ги праща? Само недей да твърдиш, че не знаеш. Не ти вярвам и за секунда. – Гласът й се извиси във фалцет. – Коя е тя, Кристиан? С нея ли се видя днес? Затова ли не можах да се свържа с теб? Тя защо постъпва така?
Въпросите и обвиненията се лееха от устата й и Кристиан седна уморено на стола до прозореца. Държеше писмото в ръка, без да го погледне или да го прочете.
– Нямам представа, Сана.
Дълбоко в себе си почти копнееше да разкаже всичко. Но не можеше.
– Лъжеш. – Сана изсумтя. Увеси глава и разтърка нос с ръкава на пуловера. После вдигна поглед. – Знам, че лъжеш. Има някоя, или е имало. Днес обикалях из къщи като луда и търсих нещо, което да ми даде поне малка представа кой е човекът, за когото съм омъжена. И знаеш ли какво? Не открих нищо. Нищо! Нямам представа кой си!
Сана му крещеше и той остави яростта й да го облее. Тя имаше право. Беше оставил всичко зад себе си, целия си предишен живот. Обърна им гръб, на нея също. Но не бе проумял, че тя няма да се остави да бъде пратена в забвение. Трябваше да се досети.
– Кажи нещо!
Кристиан се стресна. Сана се беше надвесила над него и докато викаше, от устата й хвърчаха пръски слюнка. Той бавно вдигна ръка, за да избърше лицето си. Тя понижи глас и приближи лицето си още повече. Сега почти шепнеше:
– Но продължих да търся. Всеки има нещо, с което не може да се раздели. Така че искам да знам...
Тя направи пауза и той усети как тревогата пълзи под кожата му. Лицето й беше придобило самодоволно изражение, което беше нещо ново и плашещо. Не искаше да слуша повече, не искаше да играе тази игра, но знаеше, че Сана ще продължи неумолимо към целта си.
Тя се протегна към нещо, което стоеше на един от столовете от другия край на кухненската маса. В очите й блестяха всички емоции, трупани през съвместните им години.
– Искам да знам чие е това – каза тя и му показа нещо синьо.
Кристиан веднага разбра какво е то. Пребори се с инстинкта да изтръгне парчето плат от ръцете й. Тя нямаше право да докосва роклята! Искаше да й го каже, да й се разкрещи и да я накара да разбере, че е преминала границата. Но устата му беше пресъхнала и не можеше да издаде и звук. Протегна ръка към синия плат, който му беше така добре познат, толкова мек и почти безтегловен. Но Сана го дръпна назад и го задържа извън обсега му.
– Чие е това? – Гласът й беше още по-тих, едва се чуваше.
Разгъна роклята и я вдигна пред себе си, като че се намираше в магазин и искаше да провери дали цветът й отива.
Кристиан дори не я виждаше, взираше се единствено в роклята. Не можеше да понесе нечии чужди ръце да я омърсяват. Същевременно мозъкът му работеше учудващо хладнокръвно и ефективно. Двата свята, които старателно бе държал разделени, бяха на път да се сблъскат, но той не можеше да разкрие истинската история. Не биваше да я изрича гласно. И все пак най-добрата лъжа е тази, която съдържа частица от истината.
Изведнъж се успокои. Щеше да даде на Сана това, което иска, щеше да й разкрие късче от миналото си. Започна да разказва и след малко тя седна. Щеше да чуе историята му, но само част от нея.
Тя дишаше на пресекулки. От няколко месеца не бе спала на двойното легло на горния етаж. След известно време стана непрактично да спи горе заради болестта, така че той й устрои уютно местенце в гостната. Поне доколкото уютно можеше да бъде в малката стая. Колкото и да се опитваше да я разкраси, стаята си оставаше гостна. Но този път гост беше ракът. Той окупира стаята с миризмата си, с постоянството си и с обещанието си за смърт.
Ракът скоро щеше да си тръгне, но Кенет, който лежеше и слушаше неравномерното дишане на Лисбет, желаеше гостът да остане. Защото нямаше да си тръгне сам, щеше да вземе със себе си най-любимия му човек на този свят.