Жълтият шал лежеше на нощното шкафче. Той се обърна на една страна, подпря главата си с ръка и загледа съпругата си, осветена от слабата светлина на уличните лампи, която влизаше през прозореца. Протегна се и погали мъха по главата й. Тя се размърда леко и той бързо дръпна ръка, изплашен да не я изтръгне от съня, от който така се нуждаеше, но който рядко я спохождаше за по-дълго време.
Вече дори не можеше да спи до нея. Преди имаха този навик и обичаха да спят плътно един до друг. Известно време опитваха да продължават да го правят. Притискаха телата си едно в друго под одеялото, а той я обгръщаше с ръка, както бе правил винаги, още от първата им нощ заедно. Но болестта ги лиши и от тази радост. Допирът беше твърде болезнен. Лисбет потръпваше всеки път, когато я докоснеше. Затова разпъна походно легло до нейното. Не можеше да понесе мисълта да не спи в една стая с нея. Дори не му минаваше през ум да се качи на горния етаж, в спалнята им.
Спеше зле на походното легло. Гърбът го болеше все повече и сутрин внимателно раздвижваше ставите си. Обмисляше дали да не купи истинско легло и да го сложи до нейното, но макар да не искаше да приеме фактите, знаеше, че е безсмислено. Скоро нямаше да има нужда от второ легло и щеше да спи сам на горния етаж.
Кенет замига, за да прогони сълзите. Наблюдаваше плиткото, напрегнато дишане на Лисбет. Очите й се движеха под клепачите както по време на сън. Зачуди се какво ли се случва в сънищата й. Беше ли здрава? Тичаше ли с жълтия шал, вързан около дългата й коса?
Кенет се обърна. Трябваше да опита да поспи, все пак имаше работа за вършене. Прекарваше твърде много нощи, будувайки в походното легло, въртеше се и гледаше Лисбет, изплашен да не пропусне дори една-единствена минута. В резултат го преследваше умора, от която не можеше да се отърве.
Усети, че му се ходи до тоалетната. Най-добре да отиде. Нямаше да може да заспи, преди да се облекчи. С мъка се извъртя така, че да може да се изправи. И леглото, и гърбът му изпукаха и за момент той остана да седи на ръба, за да разтегне мускулите си. После се изправи и тръгна на пръсти по студения под. Банята беше първото помещение вляво. Пусна лампата и замижа срещу силната светлина. Вдигна капака на тоалетната чиния, смъкна долнището на пижамата и затвори очи, докато напрежението постепенно намаляваше.
Внезапно усети някакво течение. Вратата на банята беше отворена и като че оттам духаше студен вятър. Опита се да погледне през рамо, но още не беше свършил и рискуваше да не уцели тоалетната, ако се извърти твърде много. Щом приключи, изтръска последните капки, вдигна долнището и тръгна към вратата. Сигурно само си въобразяваше, защото вече не усещаше студения полъх. Но все пак нещо му говореше, че трябва да внимава.
Светлината в хола беше слаба. Лампата на банята осветяваше само пространството пред вратата, останалата част от къщата беше потънала в мрак. Лисбет винаги окачаше звезди22 по прозорците още през ноември и ги оставяше да висят до март, защото много харесваше как светят. Но тази година тя нямаше сили и Кенет също не се зае с това.
22 Един от обичаите по време на Адвент, т.е. четирите седмици преди Коледа, е окачването на светещи украшения, символизиращи Витлеемската звезда. – Б. пр.
Промъкна се в хола. Не си въобразяваше. Температурата тук беше малко по-ниска, сякаш външната врата е била отворена. Отиде до нея и провери. Отключено. Това не беше нещо необичайно, той невинаги се сещаше да заключи, дори и вечер.
За всеки случай завъртя ключа и се увери, че вратата вече е стабилно затворена. Обърна се, за да се върне в леглото, но нещо го глождеше. Имаше чувството, че нещо не е наред. Погледна към кухнята. Вътре не светеше лампа, единствено от улицата влизаше малко светлина. Някакъв бял предмет проблясваше на масата, предмет, който го нямаше, когато Кенет разтреби, преди да си легне. Направи още няколко крачки натам. Страхът обливаше тялото му на вълни.
Върху масата имаше писмо. Още едно. А до белия плик някой грижливо бе поставил един от кухненските им ножове. Стоманата проблясваше на светлината от уличната лампа. Кенет се огледа, но осъзна, че който и да е бил натрапникът, вече си е тръгнал. Беше оставил само писмо и нож.
Искаше му се да разбере кое от двете е същинското послание.
Тя му се усмихна. Широка усмивка, без зъби, само венци. Но той не се подлъга. Знаеше какво иска тя. Искаше да граби, докато не му остане нищо.