Изведнъж усети миризмата в ноздрите си. Сладникава и отвратителна. Същата миризма като едно време, ето я отново. Идваше от нея. Погледна надолу към малкото мокро и лъщящо тяло. Всичко в нея го отвращаваше. Дебелият корем, резката между краката й, тъмната коса, която не растеше равномерно.
Сложи ръка върху главата й. Усети пулсирането под кожата й. Беше толкова близо, толкова уязвима. Натисна по-силно с ръка и бебето се плъзна надолу. Продължаваше да се смее. Водата обгърна краката й и се разплиска, когато петите й се удариха в дъното на ваната.
Чуваше татко откъм външната врата, далеч, много далеч. Гласът му се покачваше и снижаваше и не изглеждаше, че ще се върне скоро. Главата й още пулсираше в ръката му и Алис започна леко да хленчи. Усмивката й се появяваше и изчезваше, като че ли не беше сигурна дали е доволна, или разстроена. Може би през ръката му усещаше колко много я мрази, колко се отвращава от нея.
Щеше да бъде толкова по-хубаво без нея, без пищенето й. Нямаше да вижда щастието, изписано на лицето на мама, когато погледне Алис, нито липсата му, когато погледне него. Беше толкова очевидно. Когато мама преместеше поглед от бебето към него, ефектът бе като от изгасяне на лампа. Светлината умираше.
Отново се ослуша за татко. Алис, изглежда, реши засега да не избухва в плач и той й се усмихна. После подложи внимателно ръка под главата й, за опора, както правеше мама. С другата ръка се опита да отстрани седалката, която я държеше в полуизправено положение. Не беше лесно. Алис беше хлъзгава и през цялото време мърдаше.
Накрая освободи седалката и внимателно я отмести встрани. Сега цялата й тежест падаше върху лявата му ръка. Сладката, задушаваща миризма ставаше все по-силна. Догади му се и той извърна глава. Усещаше как погледът й изгаря бузата му, а кожата й се хлъзга по ръката му. Мразеше я, задето го принуди да усети миризмата отново, да си спомни.
Бавно дръпна ръката си и я погледна. Главата й падна назад и точно преди да достигне водата, тя пое дъх, за да изкрещи. Но беше твърде късно, малкото й лице изчезна под повърхността. Очите й се взираха в него изпод плискащата се вода. Тя махаше с ръце и крака, но не можеше да се издигне, беше твърде малка, твърде слаба. Не се наложи дори да я притисне. Главата й се опираше в дъното и тя можеше само да я движи наляво-надясно.
Той клекна, облегна буза на ръба на ваната и се загледа в борбата, която водеше бебето. Не трябваше да му отнема красивата майка. Заслужаваше да умре. Вината не беше негова.
След известно време ръцете и краката й спряха да се движат и бавно потънаха надолу. Усети как го обгръща спокойствие. Миризмата изчезна и той отново можеше да диша. Всичко щеше да е като преди. Навел глава настрани, облегнат на студения емайл, той наблюдаваше Алис, която вече не помръдваше.
12
– Влизайте, влизайте.
Улф Русандер изглеждаше сънен, но вече бе облечен, когато пусна Патрик и Паула вътре.
– Благодаря, че успя да ни приемеш в такъв кратък срок – каза Паула.
– Няма проблеми. Трябваше само да съобщя, че ще отида малко по-късно на работа. Като се имат предвид обстоятелствата, те проявиха пълно разбиране. Все пак всички загубихме колега.
Улф влезе във всекидневната и те го последваха.
Стаята изглеждаше сякаш вътре е паднала бомба. Навсякъде бяха пръснати играчки и други вещи и Улф разчисти дивана от купчините детски дрехи, за да могат да седнат.
– Сутрин винаги е хаос, преди да отидат на детска градина – извини се той.
– На колко години са? – попита Паула, а Патрик се облегна назад и я остави да поведе разговора.
Един полицай никога не бива да подценява значението на общите приказки.
– На три и пет – отвърна Русандер и грейна. – Две момичета. Те са второто ми котило. Имам и двама сина на четиринайсет и шестнайсет. Но сега те са с майка си, иначе тук щеше да е още по-разхвърляно.
– Как се разбират братята и сестрите при такава разлика във възрастта? – вметна Патрик.
– По-добре от очакваното всъщност. Момчетата са като повечето тийнейджъри, така че не всичко тече по мед и масло. Но момичетата ги боготворят и любовта е споделена. Дори ги наричат Братята лосове.
Патрик се засмя, но Паула, изглежда, не разбираше.
– От една детска книга е – разясни той. – Само почакай няколко години и всичко ще разбереш.
Той се обърна към Русандер и продължи, вече сериозно.
– Да, както си разбрал, открихме Магнус.
Усмивката на Русандер угасна. Той прокара ръка през косата си, която и преди това бе рошава.