– Права си. Само не знам как да продължим и да запълним празнината. Вече питах Сия дали сутринта е станало нещо особено и отговорът й беше „не“. Разбира се, тя тръгва за работа преди Магнус, но какво може да се е случило в краткия промеждутък, когато той е бил сам вкъщи?
– Някой провери ли списъка с телефонни обаждания? – попита Паула, като внимаваше да не отмести поглед от пътя за втори път.
– Няколко пъти. Никой не е звънял сутринта. Нито са го търсили на мобилния. Единственият разговор е този, който самият Магнус провежда с Русандер. След това – нищо.
– Може ли някой да го е посетил у дома?
– Не ми се вярва. – Патрик поклати глава. – Съседите имат добър изглед към къщата. Когато Магнус излязъл, те закусвали и го видели. Вярно, възможно е да са пропуснали, ако някой е звънял на вратата преди това, но това не им се струваше много вероятно.
– Електронната поща?
Патрик отново поклати глава.
– Сия ни разреши да прегледаме компютъра му и не открихме имейли, които да будят какъвто и да е интерес.
В колата настана тишина. И двамата седяха, потънали в мисли. Как така Магнус Шелнер беше изчезнал безследно, за да се появи три месеца по-късно замръзнал в леда? Какво всъщност се бе случило онази сутрин?
Ерика взе глупавото решение да тръгне пеш. В представите й къщата им в Селвик се намираше на един хвърлей разстояние от крайната й цел. Оказа се обаче, че такова „хвърляне“ определено би подобрило световния рекорд.
Тя изпъшка и се хвана за гърба. Погледна към офиса на „Хавсбюг“25, който все още беше твърде далеч. Но разстоянието обратно до дома им беше също толкова голямо. Така че или трябваше да легне в някоя преспа, или да продължи да трамбова.
25 Букв. „Морско строителство“ (шв.). – Б. пр.
Десет минути по-късно влезе изтощена през вратата на офиса. Не беше звъннала предварително, мислеше да се възползва от елемента на изненадата. Увери се, че колата на Ерик не е паркирана отпред. Кенет бе този, с когото искаше да говори, и то най-добре на спокойствие.
– Ехо?
Изглежда, никой не чу отварянето на вратата, така че тя продължи навътре. Мястото приличаше на обикновена вила, превърната в офис. По-голямата част от долния етаж бе превърната в едно общо помещение, а по стените имаше рафтове, пълни с папки, както и разлепени големи плакати с къщите, построени от фирмата. В двата края на стаята имаше по едно бюро. На едно от тях седеше Кенет. Изглежда, изобщо не осъзнаваше присъствието й, защото гледаше право пред себе си, без да помръдва.
– Ехо? – пробва тя пак.
Кенет се стресна.
– Здрасти! Извинявай, не те чух да влизаш. – Той се изправи и тръгна към нея. – Ерика Фалк, ако не греша?
– Точно така.
Тя стисна ръката му и се усмихна. Кенет явно забеляза, че Ерика хвърля жаден поглед към един от столовете за посетили, и направи подканящ жест с ръка.
– Седни. Сигурно ти тежи, като стоиш права. Май не остава много до раждането?
Ерика се отпусна с благодарност на стола и усети как тежестта в кръста й намалява.
– Трябва да потърпя още малко. Близнаци са – каза тя и почти се стресна, когато се чу да го казва.
– Ой, пълна програма – каза Кенет приятелски и седна до нея. – Да не търсите ново жилище?
Ерика се слиса, когато видя лицето му отблизо, огряно от лампата, която се намираше точно над тях. Изглеждаше изморен и изпит. Или думата по-скоро бе „изтормозен“. Изведнъж си спомни – някъде бе чула, че жена му е сериозно болна. Устоя на импулса да сложи ръка върху неговата, тъй като подозираше, че той няма да го възприеме добре. Но не можеше да не каже нищо. Мъката и умората бяха толкова очевидни, сякаш бяха гравирани в чертите на лицето му.
– Как се чувства жена ти? – попита тя, като се надяваше, че Кенет няма да се засегне.
– Зле. Изобщо не е добре.
Помълчаха малко. После Кенет се поизправи и пробва да се усмихне, с което обаче не успя да скрие болката си.
– Та да се върнем на въпроса. С Патрик нова къща ли си търсите? Вашата си е много хубава. Но, така или иначе, трябва да говорите с Ерик. Аз се грижа за цифрите и документите, не ме бива в разговорите. Но Ерик ще се върне следобед, мисля, така че ако дойдеш тогава...
– Не съм тук, за да купувам къща.
– Така ли? За какво става дума тогава?
Ерика се поколеба. По дяволите, защо беше толкова любопитна, трябваше ли да си вре носа навсякъде? Как да обясни посещението си?
– Предполагам си чул за Магнус Шелнер? Че откриха тялото му? – опипа почвата тя.
Лицето на Кенет посивя с още един нюанс и той кимна.