Всички, които влизаха, имаха да кажат нещо за „Русалката“. Че са я прочели, че смятат да я прочетат, че са го гледали в сутрешния блок. А той отговаряше учтиво. Благодареше за похвалите или разказваше накратко сюжета на тези, които питаха. Но в действителност просто му се искаше да изкрещи.
Не спираше да мисли за ужасяващата случка с Магнус. Сърбежът в дланите се появи отново и сега се разпространяваше. Нагоре по ръцете, после през тялото и надолу по краката. От време на време се чувстваше така, сякаш целият гори, и му беше трудно да стои на едно място. Затова през цялото време обикаляше между рафтовете. Подреждаше книги, озовали се на грешно място, и подравняваше гръбчетата, така че да образуват прави, равни редици.
Изведнъж се спря. Стоеше и не беше в състояние да премести или свали ръката си, подпряна върху купчина книги. Отново го споходиха онези мисли, които бяха започнали да се появяват все по-често. Какво прави? Защо е тук, точно в този момент, на това място? Разтърси глава, за да ги прогони, но те се забиха още по-дълбоко в ума му.
Някой мина покрай входа на библиотеката. Кристиан едва го мерна, видя по-скоро движението, отколкото самия човек. Но го обзе същото чувство като предната вечер, когато караше към къщи. Чувството за нещо заплашително и същевременно познато.
Изтича до входа и погледна в коридора, в посоката, в която бе тръгнал човекът. Но там нямаше никого. Не се чуваха стъпки или други шумове, не се виждаше жива душа. Въобразил ли си беше? Кристиан допря пръсти до слепоочията си. Затвори клепачи и видя Сана и изражението й, когато й разказа историята – полуистина, полулъжа. Видя зяпналата й уста и състраданието, примесено с ужас.
Тя нямаше да задава повече въпроси. Поне за известно време. А синята рокля отново бе на тавана, където й беше мястото. С частица от истината си купи временно спокойствие. Но скоро Сана отново щеше да започне да разпитва, да търси отговори, да настоява да научи онази част от историята, която не й бе разказал. Частта, която трябваше да остане заровена. Нямаше друг вариант.
Все още не бе отворил очи, когато чу покашляне.
– Извинявай, името ми е Ларш Улсон. Журналист съм. Чудех се дали може да разменим няколко думи. Опитах да се свържа по телефона, но не получих отговор.
– Изключил съм си мобилния. – Кристиан свали ръце от слепоочията си. – Какво искаш?
– Вчера откриха мъж под леда. Магнус Шелнер, който беше изчезнал от ноември. Доколкото разбрах, с него сте били добри приятели.
– Защо се интересуваш?
Кристиан отстъпи назад и потърси убежище зад рецепцията.
– Интересно съвпадение е, не мислиш ли? Теб те заплашват от дълго време, а един от най-близките ти приятели е намерен мъртъв. Освен това получихме информация, че вероятно е бил убит.
– Убит? – повтори Кристиан и скри ръце под гишето.
Беше се разтреперил.
– Да, по трупа има рани, които говорят за убийство. Знаеш ли дали Магнус Шелнер също е бил заплашван, или пък кой може да е пращал писмата?
Гласът на журналиста беше настойчив и изискваше отговор.
– Не знам нищо по въпроса. Не знам нищо.
– Но изглежда, че някой е обсебен от теб и не е пресилено да се смята, че хора от обкръжението ти също могат да бъдат засегнати. Семейството ти например било ли е заплашвано по някакъв начин?
Кристиан можа единствено да поклати глава. Пред очите му изскочиха образи, които той бързо прогони. Не биваше да им дава свобода.
Журналистът не забеляза очевидното му нежелание да отговаря на въпроси или просто не му пукаше.
– Разбрах, че заплахите са започнали още преди медийното внимание покрай излизането на книгата. Това говори, че става дума за нещо лично. Имаш ли някакъв коментар?
Кристиан отново поклати енергично глава. Стискаше челюсти толкова силно, че чувстваше лицето си като неподвижна маска. Искаше да избяга от въпросите, от мислите за нея и за това как след толкова години тя най-накрая го настигаше. Не искаше да я допусне обратно в живота си. Но в същото време знаеше, че е твърде късно. Тя вече бе тук и той не можеше да избяга. Може би никога не е могъл.
– Значи, нямаш представа кой може да стои зад заплахите? И дали те могат да имат връзка с убийството на Магнус Шелнер?
– Нали каза, че имате информация, която само сочи, че е бил убит. А не че това е установен факт.
– Да, но предположението е основателно – отвърна журналистът. – И както казах, не можеш да отречеш, че е невероятно съвпадение някой в малката Фелбака да е заплашван и в същото време да открият убит негов приятел. Това поражда не един и два въпроса.