Кристиан усети раздразнението му да се засилва. Какво право имаха да нахлуват в живота му, да изискват отговори, да го карат да им даде нещо, което няма?
– Нямам какво повече да кажа по въпроса.
– Нали разбираш, че ще пишем за случая със или без сътрудничеството ти? Може да е в твой интерес да споделиш собствената си гледна точка.
– Казах всичко, което имам за казване – повтори Кристиан, но журналистът, изглежда, не възнамеряваше да си тръгне.
Тогава Кристиан се изправи. Излезе от библиотеката, отиде в тоалетната и затвори вратата. Стресна се, щом видя отражението си в огледалото. Сякаш в него се взираше друг човек. Не можеше да се разпознае.
Затвори очи и подпря ръце на мивката. Дишаше учестено и плитко. Със силата на волята опита да смъкне пулса си, да си възвърне самоконтрола. Но скоро щяха да го лишат от собствения му живот. Знаеше го. Някога тя му бе отнела всичко и сега се връщаше, за да го направи отново.
Образите танцуваха зад спуснатите му клепачи. Чуваше гласовете. Нейния и техните. Импулсивно дръпна глава назад. И после с пълна сила се хвърли напред. Чу шума от счупеното огледало и усети капка кръв да се стича по челото му. Но не го болеше. Докато стъклото проникваше през кожата му, гласовете замлъкнаха. Благословена тишина.
Минаваше дванайсет на обяд, а тя бе приятно пияна. Точно както обичаше. Отпусната, леко нестабилна, но без да губи представа за реалността.
Луис си доля още малко. Къщата беше празна. Момичетата бяха на училище, а Ерик в офиса. Или някъде другаде, може би при курвата си.
През последните дни се държеше странно. Беше по-мълчалив и сдържан. Страхът й се смеси с надежда. Винаги се чувстваше така, когато се опасяваше, че Ерик все пак ще я напусне. Като че имаше раздвоение на личността. Една част от нея чувстваше облекчение, че ще се отърве от затвора на брака им, от всички лъжи и предателства. Но друга част се паникьосваше при мисълта да бъде изоставена. Вярно, ще получи част от парите на Ерик, но какво ще прави с тях сама?
И сегашният й живот не й носеше кой знае какво удовлетворение, но все пак беше по-добре от нищо. Имаше топло тяло до себе си, когато си легнеше нощем, и някой, който чете вестник в кухнята на закуска. Имаше мъж. Ако той я напуснеше, щеше да бъде напълно самотна. Момичетата растяха, те бяха като временни гости, отбили се в къщата, преди да отидат на училище или да излязат с приятели. Вече бяха по юношески необщителни и едва отвръщаха, когато ги заговориш. Когато си бяха вкъщи, Луис виждаше най-вече затворените врати на стаите им, като единственият признак на живот беше постоянното бумтене от музикалните им уредби.
Чашата вино свърши и тя я напълни. Къде се намираше Ерик в момента? В офиса ли, или с нея? Дали се бъхтеше над голото тяло на Сесилия, проникваше ли в нея, галеше ли гърдите й? Във всеки случай, вкъщи не правеше нищо такова. Повече от две години не я беше докосвал. Първоначално тя опитваше да мушне ръка под завивката му и да го погали. Но след като той на няколко пъти я унизи, като демонстративно се обръщаше с гръб към нея или без да се церемони избутваше ръката й, тя се отказа.
Видя отражението си в гладката, излъскана стомана на хладилника. Огледа се, вдигна ръка и докосна лицето си. Не беше толкова зле, нали? Едно време изглеждаше много добре. И все още следеше теглото си, внимаваше какво яде и гледаше с пренебрежение на връстничките си, които подхранваха тлъстините по тялото си с кифли и кексчета и се заблуждаваха, че могат да ги скрият под рокли без талия от „Линдекс“. Тя самата все още можеше да обуе тесни дънки, без да се прости с достойнството си.
Луис вдигна брадичка. Там кожата й се беше поотпуснала малко. Опъна шия. Ето така трябваше да изглежда. Щом сниши обратно брадичката си, видя как кожата й образува малка гънка и се пребори с импулса да грабне един от кухненските ножове пред себе си и да отреже отблъскващото парче плът. Изведнъж се отврати от собствения си образ. Нищо чудно, че Ерик не искаше да я докосне. Нищо чудно, че предпочиташе стегната кожа под пръстите си, че не искаше да докосва плът, която бавно се разпада и гние отвътре.
Вдигна чашата вино и плисна съдържанието върху хладилника. Изтри отражението си, заменяйки го с блестящата червена течност, която се стече надолу по гладката повърхност. Вдигна телефона, поставен на плота пред нея, и набра номера на офиса. Трябваше да разбере къде е той.
– Здрасти, Кенет, Ерик там ли е?
Сърцето й биеше силно, когато затвори, въпреки че вече трябваше да е свикнала. Бедният Кенет. Толкова пъти през годините му се бе налагало да прикрива партньора си. Да съчинява набързо оправдания как Ерик бил излязъл по някаква работа, но сигурно скоро щял да се върне.