Луис напълни чашата си, без да си прави труда да избърше разляното вино, и тръгна решително към кабинета на Ерик. Всъщност не трябваше да влиза там. Той твърдеше, че се нарушавал порядъкът, ако някой друг ползва стаята, така че на нея й бе строго забранено изобщо да припарва вътре. Тъкмо затова се отправи натам.
Остави небрежно чашата върху бюрото и започна да вади чекмеджетата едно по едно. През всичките години на съмнения никога не бе ровила в нещата му. Предпочиташе да не знае. Подозренията бяха по-добри от знанието, макар в нейния случай разликата да бе съвсем тънка. По някакъв начин винаги разбираше с коя се вижда Ерик в момента. Две от секретарките му, докато още живееха в Гьотеборг, една от бавачките на момичетата, майката на една от съученичките им. Виждаше го в очите им, когато извърнеха поглед виновно, щом я срещнеха. Усещаше парфюмите им или забелязваше леките дискретни докосвания.
Сега за пръв път ровеше из кабинета му. Прелистваше документите, без да я е грижа, че той ще забележи. Защото все повече се убеждаваше, че потискащото мълчание през последните дни може да означава само едно. Той ще я изостави. Ще я изхвърли като торба с боклук, като употребен продукт, след като роди децата му, след като чистеше дома му и приготвяше шибаните вечери за шибаните му бизнес партньори, които в повечето случаи бяха толкова скучни, че главата й се пръскаше, когато се оказваше принудена да седи и да разговаря с тях. Ако Ерик си мислеше, че тя ще подвие опашка като ранено животно, че ще се даде без борба, без съпротива, много грешеше. Освен това тя знаеше за някои сделки, които е извършвал през годините и които не биха издържали на по-сериозна проверка. Ще му струва скъпо, ако направеше грешката да я подцени.
Последното чекмедже беше заключено. Тя го задърпа, но то не поддаде. Знаеше, че трябва да го отвори. Имаше причина да бъде заключено, вътре имаше нещо, което Луис не биваше да вижда. Обходи бюрото с поглед. Беше от модерните, или с други думи, не бе голямо предизвикателство да го разбие, за разлика от старите масивни бюра. Нож за писма привлече вниманието й. Ще свърши работа. Дръпна чекмеджето, доколкото позволяваше ключалката, след което пъхна ножа в цепката и натисна. Първоначално изглеждаше, като че ключалката ще издържи, но Луис напъна още малко и надеждите й се възродиха, щом дървото шумно изпука. Чекмеджето най-накрая поддаде, и то така внезапно, че тя за малко да падне по гръб, но в последния момент успя да се хване за ръба на бюрото и да запази равновесие.
Изпълнена с любопитство, Луис погледна вътре. На дъното лежеше нещо бяло. Протегна ръка и се опита да фокусира замъгления си поглед. Бели пликове. В чекмеджето имаше само няколко бели плика. Спомни си, че ги е виждала заедно с останалата поща, но не им е обръщала внимание. Бяха адресирани до Ерик, така че ги оставяше при другите му писма, които той отваряше, когато се прибере от работа. Но защо държеше точно тези пликове в заключено чекмедже?
Луис ги извади, седна на пода и ги разстла пред себе си. Пет броя, с името и адреса на Ерик, изписани с черно мастило и елегантен почерк.
За миг се запита дали да не ги напъха обратно в чекмеджето и да продължи да живее в неведение, игнорирайки всичко. Но ключалката беше счупена и щом се прибере, Ерик така и така ще види, че тя е била в кабинета. Така че можеше спокойно да ги прочете.
Протегна се към чашата вино. Имаше нужда да усети как алкохолът потича през гърлото й и надолу към стомаха, как успокоява мястото, където я боли. Три глътки. После остави чашата до себе си и отвори първия плик.
Прочете и петте и ги събра накуп. Нищо не разбираше. Освен че някой иска да нарани Ерик. Нещо зло заплашваше живота им, семейството им, а той не й бе казал нищо. Това я изпълни с ярост, която далеч надминаваше всичкия гняв, който някога бе изпитвала. Ерик не я смяташе за равна, за достойна да знае за това. Но сега ще му се наложи да дава обяснения. Не можеше да продължава да я третира с такова неуважение.
Когато влезе в колата, остави пликовете на съседната седалка. Отне й известно време да пъхне ключа в стартера, но след няколко дълбоки глътки въздух се справи по-добре. Ясно й бе, че не бива да кара точно сега, но също като толкова пъти преди укроти съвестта си и изкара колата на улицата.
Намираше, че тя изглежда почти сладка, докато лежи неподвижно и не пищи, не изисква и не граби. Протегна ръка и докосна челото й. Жестът раздвижи водата и вълничките по повърхността размътиха очертанията й.