Откъм вратата се чу, че татко се сбогува с посетителя. Шумът от стъпки се приближаваше към банята. Татко щеше да разбере постъпката му. Той също беше изоставен. Алис бе отнела мама и от него.
Играеше си с пръсти във водата, правейки шарки и вълни. Ръцете и краката й лежаха на дъното. Само коленете и част от челото се показваха над повърхността.
Чу, че татко е пред вратата. Не погледна нагоре. Изведнъж му се стори, че не може да отдели поглед от нея. Вече я харесваше. За първи път му допадаше. Притисна бузата си още по-силно към ваната. Заслуша се, чакайки татко да открие, че са се освободили от нея. Бяха си върнали мама, и двамата. Татко щеше да е доволен, беше сигурен...
Усети как някой го откъсва от ваната. Погледна нагоре учуден. Лицето на татко се бе изкривило от толкова много емоции, че не знаеше как да ги тълкува. Но не изглеждаше доволен.
– Какво си направил?
Гласът на татко избухна и той извади Алис от водата. Объркан, вдигна отпуснатото й тяло в прегръдките си, след което я постави нежно върху постелката на пода.
– Какво си направил? – повтори той, без да го поглежда.
– Тя ни отне мама.
Усети как обяснението се спира в гърлото му и не иска да излезе. Нищо не разбираше. Мислеше, че татко ще се зарадва.
Но той не отговори. Само го изгледа невярващо. После се наведе и натисна с пръсти гърдите на бебето. Стисна носа й, издиша нежно в устата й и отново натисна гърдите й.
– Какво правиш, тате?
Сам чу колко плачливо звучи гласът му. Мама не обичаше, когато хленчи. Обви ръце около свитите си колене и притисна гръб към ваната. Не трябваше да става така. Защо татко го гледаше с такъв странен поглед? Изглеждаше не просто ядосан, а сякаш го беше страх от него.
Татко продължи да духа в устата на Алис. Ръцете и краката й лежаха върху постелката също толкова неподвижно, колкото и върху дъното на ваната. От време на време помръдваха, щом татко натисне гърдите й, но потръпването не идваше от нея, а от движенията на татко.
Но след четвъртия път, когато татко спря да духа, за да натисне гръдния кош, едната й ръка се раздвижи. После се чу кашляне, а след това писък. Добре познатият, остър, изискващ писък. Вече не я харесваше.
Чуха стъпките на мама, която слизаше по стълбите. Татко прегърна Алис и ризата му цялата се измокри отпред. Алис пищеше толкова силно, че банята ехтеше, а той искаше единствено тя да млъкне, да бъде мълчалива и миличка, каквато бе, преди татко да направи това с нея.
Докато мама се приближаваше, татко клекна пред него. Очите му бяха големи и изплашени, когато приближи лице към него и тихо каза:
– Никога повече няма да говорим за това. И ако някога пак направиш така, ще те изхвърля толкова бързо, че даже няма да чуеш как вратата се затваря зад гърба ти. Разбра ли? Няма да я докосваш повече.
– Какво става? – Гласът на мама се разнесе откъм вратата. – Опитах да си легна и да си почина малко и веднага настана същинска истерия. Какво й е? Да не й е направил нещо?
Тя обърна поглед към него.
В продължение на няколко секунди единственият отговор бяха писъците на Алис. После татко се изправи, държейки я в прегръдките си.
– Не, просто не я увих с кърпата веднага, щом я извадих от водата. Само е ядосана.
– Сигурен ли си, че той не й е направил нещо?
Тя се взираше в него, но той сведе глава, преструвайки се, че е зает да чопли ресните на постелката.
– Да, той само ми помагаше. Беше много старателен.
С периферното си зрение видя как татко го изгледа предупредително.
Мама като че ли се задоволи с отговора. Протегна се нетърпеливо към Алис и след кратко колебание татко остави бебето в ръцете й. Щом мама се отдалечи, поклащайки се, за да успокои малката, с татко се спогледаха. И двамата мълчаха. Но той видя в очите на баща си, че наистина мисли това, което му бе казал. Никога повече нямаше да говорят за случилото се.
13
– Кенет?
Гласът на Лисбет прозвуча сподавено, когато се опита да викне мъжа си.
Никакъв отговор. Да не си беше въобразила? Не, определено чу отварянето и затварянето на вратата.
– Ехо?
Все още нямаше отговор. Лисбет се помъчи да се изправи, но не можа. В последно време силите й се изцеждаха твърде бързо. Цялата й енергия отиваше за часовете, през които Кенет си беше вкъщи. Само и само за да го убеди, че е по-добре, отколкото е в действителност. Така можеше да остане вкъщи още малко. Не искаше да усеща болничната миризма и грубите чаршафи. Познаваше Кенет толкова добре. Щеше на мига да я откара в болницата, ако знаеше колко зле се чувства всъщност. Щеше да го направи, защото все още бе вкопчен в надеждата.