Но тялото й казваше, че краят идва. Запасите й бяха изчерпани и болестта я завладя напълно. Победи я. Искаше единствено да умре у дома, завита със собственото си одеяло и със собствената си възглавница под главата, докато Кенет спи до нея през нощта. Често лежеше будна и се вслушваше, опитваше се да запомни звука от всяко негово вдишване. Знаеше колко му е неудобно на паянтовото походно легло. Но не можеше да му каже да се качи горе и да легне там. Може би беше егоистично, но го обичаше твърде много, за да не бъде до него през последните мигове, които й оставаха.
– Кенет? – викна за трети път.
Тъкмо бе успяла да си втълпи, че си е въобразила, когато чу добре познатия звук от хлабавата дъска в пода на антрето. Винаги протестираше шумно, когато някой стъпеше отгоре й.
– Ехо?
Започваше да се плаши. Огледа се за телефона, който Кенет обикновено се сещаше да остави близо до нея. Но напоследък беше толкова изтощен сутрин, че понякога забравяше. Като днес.
– Има ли някой?
Тя се хвана за ръба на леглото и отново опита да се изправи. Почувства се като главния герой в един от любимите й романи, „Преображението“ на Кафка, където Грегор Замза се превръща в бръмбар и озовал се по гръб, не може да се обърне, ами остава да лежи безпомощно.
Чу стъпки в хола. Бяха предпазливи, но се приближаваха. Лисбет усети паниката да пълзи по кожата й. Кой се промъкваше и не отговаряше на виковете й? Кенет не би се шегувал с нея по този начин. Не си падаше по закачките и никога не й бе подготвял неочаквани изненади. Не би започнал сега, нали?
Стъпките вече бяха близо. Тя се вторачи в старата дървена врата, която сама беше шлайфала и боядисала преди, както й се струваше, цял един живот. Първоначално вратата не помръдна и тя отново си помисли, че може би мозъкът й си прави шеги, че туморът се е разпространил дотолкова, че вече не може да мисли ясно и да възприема реалността такава, какво е.
Но после вратата бавно се отвори. Някой стоеше от другата страна и я буташе. Тя извика за помощ толкова високо, колкото можеше, за да запълни ужасяващата тишина. Когато вратата се отвори изцяло, тя млъкна. А човекът на прага заговори. Гласът й беше познат, но все пак чужд и тя присви очи, за да вижда по-добре. Дългата, черна коса я накара инстинктивно да докосне главата си и да се увери, че жълтият шал е на мястото си.
– Какво... – каза тя, но фигурата сложи пръст на устните си и тя замълча.
Отново чу гласа. Сега идваше от ръба на леглото, говореше близо до лицето й, изричаше такива неща, че на Лисбет й се искаше да запуши уши. Клатеше глава, не искаше да слуша, но гласът продължаваше. Беше омагьосващ и безмилостен. Разказваше история и нещо в интонацията и в начина, по които се разгръщаше разказът, я убеди, че думите са истина. А тази истина беше повече, отколкото можеше да понесе.
Слушаше, вцепенена. Колкото повече научаваше, толкова повече отслабваше хватката, с която се бе вкопчила в живота. Времето й бе изтекло, крепяха я само волята и най-вече любовта и вярата в него. Сега това й бе отнето и тя отпусна хватката. Последното, което чу, бе гласът. После сърцето й се пръсна.
– Според теб кога ще можем да говорим със Сия?
Патрик погледна колежката си.
– За жалост, нямаме време да чакаме – отговори Паула. – Тя ще разбере, че трябва да продължим с разследването.
– Да, сигурно си права – каза Патрик, но не звучеше напълно убеден.
Винаги бе трудно да се постигне баланс – да си свършиш работата, което понякога означава да се натрапиш на скърбящите, или да проявиш състрадание и да поставиш работата на второ място. Но по време на редовните си посещения в участъка самата Сия бе изяснила какви са й приоритетите.
– Какво да правим? Какво не сме свършили още? Или какво можем да опитаме повторно? Все нещо трябва да сме пропуснали.
– Ами, като начало, Магнус е прекарал целия си живот във Фелбака, така че, ако има някакви скорошни или отминали тайни, те са тук. Това би трябвало да ни улесни. Но въпреки че клюкарската телеграфна агенция обикновено е крайно ефективна, не успяхме да изровим нищо за Магнус. Нищо, което да може да се счита за мотив за престъпление, още по-малко нещо толкова драстично като убийство.