– Хей, прибираш ли се? – тя погледна учудено нагоре, когато Кристиан влезе през вратата и с вдървени движения окачи връхните си дрехи на закачалката. – Да не си болен? Днес не си ли на работа до пет?
– Чувствам се малко отпаднал – измърмори той.
– Да, не изглеждаш много добре – каза тя и се загледа разтревожено в него. – И какво ти е на челото?
Той махна с ръка.
– А, нищо страшно.
– Одрал ли си се?
– Стига. Не ми е до твоите разпити. – Той си пое дъх и продължи с по-спокоен глас: – В библиотеката дойде един журналист и ме заразпитва за Магнус и писмата. Писна ми от цялата тази история.
– Мм, тук също звънят като луди. Ти какво му каза?
– Възможно най-малко. – Той се намръщи. – Но въпреки това утре сигурно ще има материал за мен. Пишат каквото си искат.
– Поне Габи ще е доволна – каза Сана кисело. – Как мина срещата с нея, между другото?
– Добре – отвърна Кристиан лаконично, но нещо в интонацията му й подсказа, че това не е цялата истина.
– Така ли? Разбирам, ако си й ядосан, задето те хвърли на вълците...
– Казах, че мина добре! – изръмжа Кристиан. – Трябва ли да подлагаш на съмнение всичко, което казвам?
Гневът му отново излезе на повърхността и Сана не можа да каже нищо, просто го гледаше. Очите му почерняха, когато се приближи към нея и продължи да вика.
– Трябва да ме оставиш на мира, по дяволите! Разбираш ли? Спри да ме дебнеш ден и нощ. Спри да си вреш носа там, където не ти е работа.
Тя се вгледа в очите на мъжа си, когото би трябвало да познава след всичките години, прекарани с него. Но човекът, който я гледаше, й беше чужд. И за пръв път Сана се изплаши от Кристиан.
Ана присви очи, когато излезе на завоя след яхтклуба, в посока към Селвик. Фигурата, която вървеше по тротоара, имаше известна прилика със сестра й, ако се съдеше по цвета на косата и облеклото. Но останалото по-скоро навяваше асоциации с мама Барба. Ана намали и свали прозореца.
– Хей, тъкмо отивах към вас. Май няма да откажеш да те метна?
– Благодаря – каза Ерика, отвори вратата и потъна в седалката до шофьорското място. – Грубо надцених възможностите си. Направо капнах и съм вир-вода от пот.
– Къде си ходила?
Ана включи на първа и потегли към къщата на родителите им, в която сега живееха Ерика и Патрик. Спомни си как веднъж за малко да я продадат, но бързо прогони мислите за Лукас. Това време бе отминало. Завинаги.
– Отидох да поговоря малко с Кенет от „Хавсбюг“, знаеш го.
– Защо? Нали няма да продавате къщата?
– Не, не – побърза да каже Ерика. – Просто исках да поговоря с него за Кристиан. И за Магнус.
Ана паркира пред красивата стара вила.
– Защо? – попита тя, но веднага съжали.
Любопитството на сестра й надхвърляше нормалното и понякога я въвличаше в ситуации, за които Ана предпочиташе да не знае.
– Осъзнах, че не знам нищо за миналото на Кристиан. Никога не ми е разказвал нищо за себе си – отговори Ерика и слезе от колата, задъхвайки се. – Пък и ми се струва, че цялата работа е малко странна. Магнус най-вероятно е убит, а Кристиан получава заплахи. Като се има предвид, че са добри приятели, не мога да повярвам, че става дума за съвпадение.
– Да, но Магнус бил ли е заплашван?
Ана влезе в антрето след Ерика и свали палтото си.
– Не, доколкото разбирам. Ако беше така, Патрик щеше да знае.
– Сигурна ли си, че би ти казал, ако има напредък в разследването?
Ерика се усмихна.
– Защото знаем как милият ми съпруг умее да си мълчи ли?
– Имаш право – засмя се Ана и седна на един от кухненските столове.
Патрик не можеше да устои дълго, когато Ерика си наумеше да изкопчи нещо от него.
– Освен това видях, че писмата до Кристиан са нещо ново за него. Ако и Магнус беше получавал такива, Патрик щеше да реагира различно.
– Мм, сигурно си права. И разбра ли нещо от Кенет?
– Не много. Но ми се стори, че му е страшно неприятно да го разпитвам по този въпрос. Като че ли е деликатна тема, но не мога да кажа по какъв начин точно.
– Те колко добре се познават?