Колкото повече се замисляше, толкова по-вероятно му се струваше Сесилия да е жертвала парите само заради удовлетворението да съсипе живота му.
Луис влезе през външната врата. Изглеждаше разстроена. Щом се приближи, той усети вонята на вино, която я обгръщаше като гъста мъгла.
– Ти луда ли си? Караш пияна? – сгълча я той.
С периферното си зрение видя как Кенет се прави на заинтригуван от монитора си. Но колкото и да не му се искаше, нямаше как да не чуе разговора им.
– Майната му – отвърна завалено Луис. – Карам по-добре пияна, отколкото ти трезвен.
Тя залитна и Ерик погледна часовника. Три следобед, а тя вече се е натряскала.
– Какво искаш?
Ерик просто искаше да се свършва. Ако ще разрушава света му, да го направи. Той бе човек на действието и никога не отбягваше неприятните моменти.
Но вместо да се впусне в обвинения за Сесилия и да съобщи, че знае за детето, да го прати по дяволите и да му каже, че ще му отнеме всичко, тя се зарови в джоба на палтото си и извади нещо бяло. Пет бели плика. Ерик веднага ги разпозна.
– Влизала си в кабинета ми? Тършувала си из бюрото ми?
– И още как. Ти нищо не ми казваш. Нито дори че някой те заплашва. За каква ме имаш? Да не мислиш, че не виждам, че това са същите писма като тези, за които писаха по вестниците? Такива, каквито получава Кристиан. А сега и Магнус е мъртъв. – Гневът й кипеше и преливаше. – Защо не си ми ги показал? Някой болен човек ни праща заплахи вкъщи, а ти не смяташ, че имам право да знам? Аз, която стоя сама и беззащитна вкъщи по цял ден.
Ерик хвърли поглед към Кенет, раздразнен, че колегата му чува как Луис го излага. Но щом видя изражението му, Ерик замръзна. Кенет вече не гледаше в монитора. Взираше се в петте бели плика, които Луис бе хвърлила на бюрото. Лицето му бе пребледняло. За миг погледна към Ерик, след което отново извърна глава. Но беше късно. Ерик разбра.
– И ти ли получаваш такива?
Луис се сепна от неочаквания въпрос и погледна към Кенет. Първоначално той сякаш не чу нищо, а продължи старателно да изучава сложната екселска таблица с приходи и разходи. Но Ерик не възнамеряваше да го остави да се измъкне.
– Кенет, зададох ти въпрос!
Ерик прибягна до заповедния си глас, който бе използвал през всичките години, откакто се познаваха. И Кенет реагира по същия начин, както когато бяха деца. Като покорното момче, което следваше Ерик и се подчиняваше на авторитета и желанието му да ръководи. Завъртя се бавно на стола си, докато застана с лице към Ерик и Луис. Сви ръце в скута си и отговори тихо:
– Получих четири. Три по пощата и едно оставено на кухненската ми маса.
Луис пребледня. Яростта, която изпитваше към Ерик, се разгоря с нова сила и тя се обърна към него.
– Какво става тук? Кристиан, ти и Кенет? Какво сте направили? А Магнус? И той ли е получавал такива писма?
Тя хвърли обвинителен поглед първо на Ерик, после на Кенет и пак на мъжа си.
За кратко настъпи тишина. Кенет погледна въпросително Ерик. Той поклати бавно глава.
– Доколкото знам, не. Магнус никога не е споменавал за заплахи, но това не означава нищо. Ти знаеш ли?
Ерик насочи въпроса си към Кенет, който на свой ред поклати глава.
– Не. Ако Магнус би говорил с някого за такива неща, това щеше да е Кристиан.
– Кога получи първото?
Мозъкът на Ерик започваше да обработва информацията. Опитваше се да я разнищи, да намери решение и да си върне контрола над нещата.
– Не знам с точност. Във всеки случай беше преди Коледа. Значи, декември.
Ерик се протегна към писмата върху бюрото. Луис се беше свила, гневът й се бе изпарил. Стоеше пред мъжа си и го наблюдаваше как сортира писмата според датата на изпращане. Най-старото се оказа най-отдолу и той го извади отново, като се взря в печата, опитвайки се да разчете датата.
– Петнайсети декември.
– Общо взето, съвпада с моето първо – каза Кенет и отново се втренчи в пода.
– Пазиш ли писмата? Можеш ли да провериш кога са подпечатани дошлите по пощата? – попита Ерик с деловия си тон.
Кенет кимна и си пое дълбоко дъх.
– Когато намерих четвъртото писмо, до него лежеше и един от кухненските ни ножове.
– И си сигурен, че самият ти не си го оставил там?
Луис вече не заваляше думите. Страхът я накара да изтрезнее и вдигна мъглата от мозъка й.
– Да, преди да си легна, разчистих всичко и масата беше празна.
– Външната врата отключена ли беше?
Ерик продължаваше да говори хладно и авторитетно.
– Да, така мисля. Не винаги се сещам да я заключа.
– Моите писма са пристигали единствено по пощата – констатира Ерик и прегледа пликовете.