После си припомни нещо, което бе прочел в статията за Кристиан.
– Кристиан първи е получил заплаха. Започнали са да пристигат преди година и половина. С теб ги получаваме само от три месеца. Значи, можем да си представим, че това е свързано с него. Че всъщност той е мишената на онзи, който праща писмата, а ние се оказваме забъркани в цялата каша само защото го познаваме. – Гласът на Ерик придоби възмутена интонация. – Да го вземат дяволите, ако знае нещо за това и не ни е казал, ако е изложил мен и семейството ми на мушката на някой луд, без да ни предупреди...
– Той не знае, че и ние получаваме заплахи – намеси се Кенет и Ерик трябваше да се съгласи, че има право.
– Не, но във всеки случай сега ще научи.
Ерик събра пликовете в спретната купчинка и потропа с тях по бюрото.
– Мислиш да говориш с него ли?
Кенет изглеждаше разтревожен и Ерик въздъхна. Понякога не издържаше колегата си и неговия страх от конфликти. Цял живот бе така. Кенет винаги следваше течението, никога не противоречеше, съгласяваше се с всичко. Само по себе си това бе в интерес на Ерик. Можеше да има само един човек, който да взима решенията. Досега това бе той и така и смяташе да си остане.
– Естествено, че ще говоря с него. И с полицията. Трябваше да го направя много отдавна, но едва когато прочетох за писмата на Кристиан, започнах да взимам всичко това на сериозно.
– Ами крайно време е – промърмори Луис и Ерик я зяпна.
– Не искам Лисбет да се тревожи – каза Кенет, а в очите му имаше непокорен блясък.
– Някой е влязъл в къщата ти, сложил е писмо върху кухненската ти маса и е поставил до него нож. Ако бях на твое място, щях да се притеснявам повече от този факт, а не от това да не се разтревожи Лисбет. Тя е сама вкъщи през по-голямата част от деня. Ами ако онзи влезе вътре, докато теб те няма?
Той видя, че мисълта вече е хрумвала на Кенет, и се подразни от липсата му на инициативност, като в същото време опита да си затвори очите за факта, че самият той не бе съобщил в полицията за писмата. Но от друга страна, той не бе получил нито едно директно на масата.
– Добре тогава, разбираме се така. Отиваш вкъщи да вземеш писмата, за да можем да предадем всичко на полицията и те да се заемат незабавно със случая.
Кенет се изправи.
– Тръгвам веднага. Ей сега се връщам.
– Хубаво, действай – каза Ерик.
Когато Кенет излезе и външната врата се затвори след него, Ерик се обърна към Луис и се втренчи в нея.
– С теб трябва да си поговорим.
Луис погледна съпруга си, след което вдигна ръка и го шамароса.
– Нищо й няма, казвам ти!
Гласът на мама беше гневен и тя почти плачеше. Той се отдалечи крадешком и седна зад дивана, все пак достатъчно близо, че да чува. Всичко свързано с Алис бе важно.
Вече я харесваше повече. Тя не го гледаше с онзи граблив поглед. През повечето време лежеше кротко и мълчеше и това бе хубаво.
– На осем месеца е, а не е направила нито един опит да пълзи или да се изправи. Трябва да я прегледа лекар.
Татко говореше ниско. Използваше този глас, когато искаше да убеди мама да направи нещо, което тя не иска. Той продължи, като хвана мама за раменете, за да я принуди да го изслуша.
– Нещо не е наред с Алис. Колкото по-рано се обърнем за помощ, толкова по-добре. Не й правиш услуга, като си затваряш очите.
Майка му клатеше глава. Тъмната коса блестеше на гърба й и на него му се прииска да протегне ръка и да я докосне. Но знаеше, че тя не желае, че ще се отдръпне.
Мама продължаваше да клати глава. Сълзите се стичаха по бузите й и той виждаше, че все пак ще се предаде. Татко се обърна леко и хвърли бърз поглед към него. Той му се усмихна в отговор, без да разбира смисъла на погледа. Но явно не биваше да се усмихва, защото татко сбърчи вежди и изглеждаше ядосан, сякаш бе очаквал друга реакция.
Не разбираше защо мама и татко са толкова притеснени и тъжни. Сега Алис беше спокойна и мила. Лежеше мирно, където и да я оставят, и не се налагаше мама да я носи през цялото време. Но въпреки това мама и татко не бяха доволни. И макар че вече имаха време и за него, продължаваха да се държат все едно не съществува. Това, че татко не му обръща внимание, не го интересуваше толкова, не той му липсваше. Но мама също не го поглеждаше, а ако го стореше, беше с отвращение и погнуса.
Понеже той не можеше да се спре. Вдигаше вилицата отново и отново, приближаваше я до устата си, дъвчеше, преглъщаше, взимаше си още, усещаше как тялото му се изпълва. Страхът беше твърде голям, страхът, че тя никога няма да го погледне. Вече не беше красивото момче на мама. Но беше тук и заемаше място.