Беше тихо, когато се прибра. Лисбет сигурно спеше. Замисли се дали първо да не отиде при нея, но не искаше да рискува да я събуди, ако тъкмо е заспала. По-добре да я види на тръгване. Тя имаше нужда от всичкия възможен сън.
Кенет се спря за малко в антрето. Скоро щеше да живее с тази тишина. Вярно, и друг път е оставал сам в къщата. Лисбет бе много ангажирана с работата си като учител и често работеше извънредно, оставайки в училището до късно вечер. Но тишината, когато Кенет се прибираше вкъщи преди нея, бе различна. Това бе тишина, изпълнена с обещания и очакване на мига, в който входната врата ще се отвори, тя ще влезе и ще каже:
– Скъпи, прибрах се.
Никога вече нямаше да чуе тези думи. Лисбет ще напусне къщата и няма да се върне.
Внезапно мъката го сломи. Влагаше много енергия да я потиска, да не й позволява да го обземе предварително. Но сега всичко рухна. Опря чело в стената. Усети как плачът напира и го остави да излезе на повърхността, заплака без глас, а сълзите закапаха по стъпалата му. За първи път си позволяваше да почувства какво ще бъде, когато тя си отиде. В много отношения вече го бе направила. Любовта им бе все така голяма, но и различна. Защото тази Лисбет, която лежеше в леглото в гостната, бе просто сянката на любимата му жена. Истинската Лизбет вече я нямаше и той скърбеше за нея.
Дълго стоя, облегнал глава на стената. След известно време сълзите понамаляха и започнаха да капят по-бавно. Когато спряха изцяло, той си пое дълбоко дъх, вдигна глава и избърса влажните си бузи с ръка. Време бе да се съвземе. Не можеше да си позволи повече изблици.
Отиде в кабинета си. Писмата стояха в най-горното чекмедже. Когато започна да ги получава, първоначалният му инстинкт бе да ги изхвърли, да ги игнорира, но нещо го спря. А когато четвъртото пристигна предната нощ, оставено насред дома им, той се зарадва, че ги е запазил. Защото вече разбираше, че трябва да ги вземе на сериозно. Някой искаше да му навреди.
Знаеше, че трябваше да предаде писмата на полицията още в началото, а не да се ръководи от страха за Лисбет и за това, че ще наруши спокойното й очакване на смъртта. Трябваше да я защити, като приеме заплахата сериозно. За щастие, Ерик го накара да осъзнае това навреме. Никога нямаше да си прости, ако нещо й се бе случило, защото той, както обикновено, не е съумял да реагира.
С разтреперани ръце взе пликовете, мина на пръсти през хола и влезе в кухнята, където ги пъхна в обикновена найлонова торбичка. Зачуди се дали просто да не тръгне веднага, за да не рискува да я събуди. Но не можеше да не я види. Трябваше да провери дали всичко е наред, да погледне лицето й, потънало, както се надяваше, в спокоен сън.
Открехна внимателно вратата на гостната. Тя се плъзна безшумно, разкривайки постепенно спящата в леглото Лисбет. Очите й бяха затворени и той попиваше всяка нейна черта, всяко ъгълче на лицето й. Измършавяло, с изсъхнала кожа, но все още красиво.
Кенет пристъпи безшумно в стаята. Не можеше да устои на желанието да я докосне. Но внезапно усети, че нещо не е наред. Лисбет изглеждаше както обикновено, когато спеше, но той разбра какво го е притеснило. В стаята бе твърде тихо, не се чуваше нищо. Нито дори дишането й.
Втурна се към нея. Допря два пръста до врата й, после ги премести върху лявата й китка, търсеше нагоре и надолу, надявайки се трескаво да напипа животворното пулсиране.
Но напразно. Не усещаше нищо. Стаята бе притихнала като самото тяло на Лисбет. Тя си бе отишла.
Чу хлипащ звук, като от животно. Гърлен, отчаян вой. Разбра, че идва от самия него. Седна на ръба на леглото и повдигна тялото й, внимателно, сякаш тя още чувстваше болка.
Главата й лежеше тежко в скута му. Погали я по бузата и усети сълзите да избиват повторно. Мъката го обзе с такава сила, че изтри всичко, което си мислеше, че знае за страданието. Беше физическа мъка, която се разпростря из цялото му тяло, поразявайки всяко едно нервно влакно. Струваше му се, че агонизира. Изкрещя. Викът отекна из малката стая, отскочи от цветната кувертюра и бледите тапети и се върна обратно към него.
Дланите й бяха сключени на гърдите и той внимателно ги раздели. Искаше да подържи ръката й за последен път. Усети кожата й до своята собствена. След всички лечения бе загубила мекотата си, но все още му бе добре позната.
Вдигна ръката й към устата си. Притисна устни към опаката страна, докато сълзите мокреха дланите им, сливайки ги в едно. Затвори очи и соленият вкус от сълзите му се смеси с миризмата й. Ако зависеше от него, би седял тук вечно, без да пуска ръката й. Но знаеше, че е невъзможно. Лисбет вече не му принадлежеше, Кенет трябваше да я пусне да си отиде. Тя вече не страдаше, болката я нямаше. Ракът победи, но същевременно с това загуби, защото умря с нея.