От една страна, разбираше Кристиан, сигурно е отвратително да изложат личния ти живот на показ по този начин. От друга страна, историята наистина ще отшуми бързо. Той тъкмо започва писателската си кариера и вниманието, на което се радва в момента, може да му е от полза години наред.
– Защо го казваш на мен? – добави тя внимателно. – Не трябва ли да говориш с Кристиан?
– Вчера имахме среща – каза Габи. – И може да се каже, че не протече много добре.
Тя присви устни, сякаш за да подчертае думите си, и Ерика разбра, че разговорът с Кристиан е бил истинска катастрофа.
– Оу, неприятно. Но Кристиан е под голямо напрежение, струва ми се, така че човек трябва да прояви разбиране...
– Това ми е ясно, но в същото време движа бизнес, а с Кристиан имаме договор. Макар и в споразумението да не се уточнява с подробности какви задължения има той във връзка с пресата, маркетинга и така нататък, все пак се подразбира, че очакваме от него определено сътрудничество. Някои писатели могат да си позволят да се правят на отшелници и да бъдат над тези неща. Но те са вече утвърдени имена и имат широк читателски кръг. Кристиан още е далеч от такава популярност. Може и да стигне дотам, но писателска кариера не се изгражда за една нощ, а с летящия старт, който му осигури „Русалката“, той е длъжен и пред себе си, и пред издателството да направи известни жертви. – Габи направи пауза и погледна Ерика съсредоточено. – Надявах се, че ти ще можеш да му разясниш това.
– Аз? – Ерика не знаеше какво да каже. Изобщо не бе убедена, че е правилният човек, който да убеди Кристиан отново да се хвърли на вълците. Нали тъкмо тя ги бе докарала пред вратата му. – Не знам дали това би било... – опита да се изрази дипломатично, но Габи я прекъсна:
– Добре, решено е. Ще се срещнете и ще му обясниш какво очакваме от него.
– Какво... – Ерика зяпна Габи и се зачуди кое в думите й би могло да се тълкува като положителен отговор.
Но Габи вече се изправяше. Приглади полата си, взе чантата си и я метна през рамо.
– Благодаря за кафето и разговора. Радвам се, че се сработваме така добре.
Наведе се и целуна Ерика по бузите, без да ги докосва с устни, след което затрака с токчетата си към входната врата.
– Не се притеснявай, сама ще намеря изхода – извика тя. – Чао, чао.
– Чао, чао – отвърна Ерика и помаха.
Чувстваше се не просто като блъсната, а като премазана от влак.
Патрик и Йоста седяха в колата. Бяха минали пет минути, откакто получиха обаждането. В началото Кенет Бенгтсон едва продумваше, но накрая Патрик успя да разбере какво казва – жена му е била убита.
– Какво, по дяволите, става всъщност? – Йоста поклати глава. Беше се хванал здраво за дръжката над вратата, както обикновено, когато Патрик караше. – Трябва ли да даваш газ като луд на завоите? Направо ме залепи за стъклото.
– Извинявай. – Патрик намали малко, но не след дълго кракът му отново натежа върху педала на газта. – Какво става? Ами и аз това се чудя – каза той мрачно и хвърли поглед към огледалото, за да се увери, че Паула и Мартин ги следват.
– Какво каза той? И тя ли е имала рани от нож? – попита Йоста.
– Не можа да ми даде много смислена информация. Звучеше наистина шокиран. Каза само, че се е прибрал вкъщи и е намерил съпругата си убита.
– Доколкото знам, не й е оставало много и без това – каза Йоста.
Той се ужасяваше от всичко свързано с болести и смърт и бе прекарал по-голямата част от живота си в очакване да го сполети нещо нелечимо. Единственото му желание бе да играе колкото се може повече голф, преди това да се случи. Но в момента не той, а Патрик изглеждаше като жертва на лошо здраве.
– Ти впрочем май не се чувстваш много добре.
– Много знаеш пък ти – каза Патрик раздразнено. – Първо виж сам какво е да работиш и да се грижиш за малко дете. Вечно не ти стига времето, никога не успяваш да се наспиш... – Патрик съжали за думите си още в мига, в който излязоха от устата му. Знаеше, че голямата мъка в живота на Йоста е синът му, който бе умрял при раждането. – Извинявай, голям съм глупак – каза той и Йоста кимна.
– Няма нищо.
Помълчаха известно време, слушайки единствено шума от гумите, докато колата хвърчеше в посока към Фелбака.
– Много се радвам за Аника и малката – каза Йоста накрая и лицето му омекна.
– Голямо чакане пада обаче – вметна Патрик, доволен, че са сменили темата.
– Да, нямах представа, че отнема толкова време. Бебето е родено, така че какъв е проблемът?
Йоста бе почти толкова объркан, колкото бяха Аника и мъжът й Ленарт.
– Бюрокрация – отговори Патрик. – Пък и в известен смисъл човек трябва да е благодарен, че проверяват всичко прилежно, а не раздават деца наляво и надясно.