– Аз... ние... С Ерик едва днес разбрахме, че и двамата сме получавали писма. А за Кристиан научихме през уикенда, когато вестниците писаха за това. Не знам за Ерик, но аз лично не исках да тревожа...
Гласът му секна.
Патрик отново погледна пощенските пликове в торбичката.
– Само три са адресирани и имат печат и марка. На един от тях пише само името ти. Как получи това писмо?
– Някой е влизал у дома снощи и го е оставил на масата в кухнята. – Той се поколеба, но Патрик мълчеше, усещайки, че ще последва още нещо. – До писмото имаше и нож. Един от кухненските ни ножове. А такова послание едва ли може да се тълкува по повече от един начин. – Кенет се разплака, но продължи: – Само че си помислих, че искат да наранят мен. Защо Лисбет? Защо някой би убил Лисбет?
Той избърса една сълза с опакото на ръката си, очевидно засрамен, че плаче пред Патрик и останалите.
– Все още не знаем дали наистина е била убита – каза Патрик меко. – Но някой определено е бил тук. Имаш ли представа кой може да е? Кой е изпратил писмата?
Той не откъсваше поглед от Кенет, за да може да забележи всяка промяна в изражението му. Доколкото можеше да прецени, Кенет отговори искрено:
– Мислих много за това, откакто писмата започнаха да пристигат. Това стана точно преди Коледа. Но не се сещам за някого, който да иска да ми навреди. Чисто и просто няма такъв човек. Никога не съм си създавал врагове. Твърде съм... незначителен.
– А Ерик? Той откога получава писмата?
– Малко по-дълго от мен. Те са при него в офиса. Тъкмо се бях прибрал, за да взема моите, след което щяхме да се свържем с вас...
Гласът му заглъхна и Патрик разбра, че в мислите си се е върнал обратно в стаята, където е намерил жена си мъртва.
– Какво могат да означават думите на бележката? – попита Патрик предпазливо. – Каква е тази „истина за теб“, за която се говори?
– Не знам – отговори Кенет тихо. – Действително не знам. – Той си пое глътка въздух. – Какво ще правите с нея?
– Ще я откарат в Гьотеборг за по-подробен преглед.
– По-подробен преглед? Имаш предвид аутопсия?
Кенет направи гримаса.
– Да. Аутопсия. За съжаление, е необходимо, за да разберем какво се е случило.
Кенет кимна, но погледът му бе стъклен, а устните му започваха леко да посиняват. Патрик осъзна, че са стояли навън твърде дълго, като се имат предвид тънките дрехи на Кенет, така че побърза да каже:
– Студено е, трябва да влезеш вътре. – Патрик се замисли. – Би ли могъл да дойдеш с мен до офиса? Твоя офис, имам предвид? За да говорим с Ерик. Кажи, ако нямаш сили, ще отида сам. Между другото, може би искаш да се обадиш на някого?
– Не. И ще дойда с теб. – каза Кенет почти опърничаво. – Искам да знам кой го е извършил.
– Добре тогава.
Патрик го подхвана леко за лакътя и го поведе към колата. Отвори вратата на мястото до шофьорското, след което отиде до Мартин и Паула, за да им даде кратки инструкции. После взе яке за Кенет и кимна на Йоста да го последва. Криминалистите бяха на път и Патрик се надяваше да са още тук, когато се върне от офиса. Ако ли не, ще говори с тях по-късно. Срещата с Ерик не можеше да чака.
Когато потеглиха на заден, Кенет хвърли дълъг поглед към къщата. Устните му помръднаха, сякаш мълчаливо се сбогуваше.
Нищо не се промени, празнината си остана същата като преди. Единствената разлика бе, че сега имаше тяло, което да погребе, както и това, че дори най-последната надежда изгасна. Предчувствията й се оказаха верни, но как само й се искаше да бе грешала.
Как ще живее без Магнус? Как ще изглежда животът без него? Мисълта, че мъжът й, бащата на децата им, ще лежи в гробището, бе направо нереална. Магнус, който винаги бе пълен с живот, който винаги искаше да се забавлява, а и се грижеше за настроението на околните. Вярно, тя понякога се дразнеше от безгрижието и постоянните му шеги. Направо се вбесяваше, когато искаше да говорят за нещо сериозно, а той просто се закачаше и се шегуваше с нея, докато тя не се засмее против волята си. Но в същото време не искаше да променя нищо в него.
Какво ли не би дала, за да прекара още един час с него. Или половин час, една минута. Още не бяха готови, тъкмо започваха съвместния си живот. Бяха изминали едва кратка част от пътуването, което планираха. Бурните им срещи, когато бяха на деветнайсет. Първите влюбени години. Предложението на Магнус и сватбата в църквата във Фелбака. Децата. Нощите, изпълнени с бебешки викове, когато се редуваха кой да спи. Всички мигове на игри и смях с Елин и Лудвиг. Вечерите, когато се любеха или просто заспиваха ръка за ръка. И последните години, през които децата пораснаха и двамата с Магнус сякаш отново започнаха да се опознават.