Но им предстоеше толкова много, пътят пред тях им се струваше дълъг и изпълнен с преживявания. Магнус чакаше с нетърпение първите гаджета на децата, представяше си ги как идват у дома непохватни, срамежливи и заекващи, за да се запознаят с родителите. После двамата щяха да помогнат на Елин и Лудвиг да се изнесат в първите си собствени жилища, да пренасят мебели, да боядисват стени и да шият пердета. Магнус щеше да държи речи на сватбите им. Щеше да говори дълго, да се разчувства, да разкаже с подробности за детството им. Дори бяха започнали да си фантазират за внуци, макар че оставаха много години, докато им дойде времето. Но мисълта витаеше във въздуха като обещание. Щяха да са най-страхотните баба и дядо на света. Винаги щяха да помагат и да глезят. Да дават сладки на внуците преди вечеря и да им купуват твърде много играчки. Да им посвещават времето си, цялото си време.
Сега всичко това е изчезнало. Мечтите им за бъдещето никога няма да се превърнат в реалност. Изведнъж усети ръка на рамото си. Чу глас, но той така приличаше на този на Магнус, че Сия не издържа и спря да слуша. След известно време гласът замлъкна и ръката се отдръпна. Пред себе си видя пътят към бъдещето да изчезва, сякаш никога не го бе имало.
Последната отсечка до къщата на Кристиан бе като пътя към Голгота. Тя позвъни в библиотеката и попита за него, но й съобщиха, че се е прибрал. Така че Ерика се провря зад волана и потегли към тях. Още не беше сигурна, че е добра идея да изпълни молбата на Габи. Но в същото време не знаеше как да се измъкне от ситуацията. Габи не приемаше „не“ за отговор.
– Какво искаш? – попита Сана, щом отвори вратата.
Изглеждаше дори по-тъжна от обикновено.
– Трябва да говоря с Кристиан – отговори Ерика, като се надяваше, че няма да се наложи да седи на вратата и да обяснява защо.
– Той не е вкъщи.
– Кога ще се прибере? – попита Ерика търпеливо и почти изпита благодарност за възможността да отложи срещата.
– Седи и пише. В колибата. Може да отидеш там, но на свой риск.
– Ще поема риска. – Ерика се поколеба и добави: – Важно е.
Сана сви рамене.
– Прави каквото искаш. Знаеш ли как да стигнеш?
Ерика кимна. И преди бе посещавала Кристиан в малкото му писателско леговище. Пет минути по-късно спря колата пред редицата къщурки до брега. Тази, в която работеше Кристиан, бе наследство от семейството на Сана. Дядо й я купил почти без пари и сега това беше една от малкото такива къщички, които се ползваха целогодишно.
Кристиан явно бе чул колата, защото отвори вратата още преди Ерика да почука. Тя забеляза раната на челото му, но реши, че сега не е моментът да го разпитва.
– Ти ли си? – каза той със същата липса на ентусиазъм като Сана.
Ерика започваше да се чувства като чумава.
– Аз и още двама – опита тя да се пошегува, но на Кристиан, изглежда, не му беше смешно.
– Работя – каза той, без да понечи да я пусне вътре.
– Няма да ти преча за повече от няколко минути.
– И сама знаеш как е, когато писането ти потръгне – каза той.
Посещението вървеше още по-зле, отколкото Ерика бе очаквала.
– Габи се отби през нас преди малко. Разказа ми за срещата ви.
Кристиан отпусна рамене и въздъхна.
– Пропътувала е целия път дотук за това?
– Била е в Гьотеборг по работа. Но много се притеснява. И мислеше, че аз... Ох, не може ли да влезем и да поговорим вътре?
Кристиан най-накрая отстъпи встрани мълчаливо и я пусна да мине. Таванът бе толкова нисък, че му се налагаше да стои леко наведен, но Ерика, която бе с половин глава по-ниска, можеше да стои изправена. Той й обърна гръб и влезе първи в стаята, която гледаше към морето. Включеният компютър и разпръснатите по бюрото листове сочеха, че Кристиан наистина работи.
– Аха, и какво ти каза тя?
Той седна, кръстоса дългите си крака и скръсти ръце на гърдите си. Цялото му тяло изразяваше неохота.
– Както казах, притеснена е. Или може би правилната дума е обезпокоена. Казва, че не смяташ да се явяваш на повече интервюта и да участваш в пиара на книгата.
– Така е.
Кристиан притисна ръцете си още по-здраво към тялото.
– Може ли да попитам защо?
– Не се ли досещаш? – изръмжа той и Ерика трепна. Той, изглежда, го забеляза и съжали за интонацията си. – Знаеш защо – повтори, този път по-глухо. – Не мога... Не и след всичко, което се изписа.
– Притесняваш се, че ще привлечеш още внимание върху себе си? Това ли е? Получавал ли си още заплахи? Знаеш ли от кого идват?