Въпросите се изсипаха от устата й.
Кристиан поклати гневно глава.
– Нищо не знам. – Гласът му отново се повиши. – Не знам абсолютно нищо! Просто искам да ме оставят на мира, да работя на спокойствие и да не трябва да...
Той извърна поглед.
Ерика го изгледа мълчаливо. Кристиан не се вписваше в обстановката. Това й бе направило впечатление и предните няколко пъти, когато го посети тук, а сега усещането беше още по-силно. Кристиан не изглеждаше на място сред рибарското оборудване и мрежите, които красяха стените. Малката колиба имаше вид на куклена къща, в която той е натъпкал дългите си крайници и се е заклещил, без да може да излезе. В известен смисъл може би беше така.
Ерика погледна ръкописа на бюрото. От мястото си не можеше да види какво пише, но прецени, че имаше около стотина страници.
– Това новата ти книга ли е?
Ерика не възнамеряваше да изостави темата, която го разстрои, но искаше да му даде малко време да се успокои.
– Да – отвърна той и като че ли се отпусна малко.
– Продължение ли е? На „Русалката“?
Кристиан се усмихна.
– „Русалката“ няма продължение – каза той, отправи поглед към морето и добави: – Не разбирам как се осмеляват.
– Моля? – Ерика не разбра какво в думите й го развесели. – Не се осмеляват какво?
– Да скочат.
Ерика проследи погледа му и веднага разбра какво иска да каже.
– Имаш предвид от кулата? В Бадхолмен?
– Да.
Кристиан наблюдаваше кулата за скачане, без да мига.
– Аз никога не съм смеела. Но от друга страна, имам страх от водата, за мой срам, особено като се има предвид, че съм израснала тук.
– И аз никога не съм скачал.
Гласът на Кристиан беше отнесен, замечтан.
Ерика го погледна загрижено. Имаше нещо между редовете, някакво напрежение, което бе на път да експлодира. Тя не смееше да помръдне, едва дишаше. След няколко мига Кристиан продължи. Но сякаш вече не съзнаваше, че тя е в стаята.
– Тя посмя.
– Коя?
Ерика прошепна въпроса. Първоначално помисли, че няма да получи отговор. Посрещна я само тишина. Но после Кристиан каза тихо, почти недоловимо:
– Русалката.
– В книгата?
Ерика нищо не разбираше. Какво се опитваше да каже той? И къде се намираше? Навсякъде, но не и тук и сега, в стаята, заедно с нея. Беше някъде другаде и й се искаше да знае къде.
Секунда по-късно моментът отмина. Кристиан си пое тежко въздух и се обърна към нея. Беше се върнал обратно.
– Искам да се съсредоточа върху новия си ръкопис. Не да седя, да давам интервюта и да надписвам книги с поздрави за рожден ден.
– Това е част от работата, Кристиан – отбеляза Ерика спокойно и не можа да не се подразни от арогантността му.
– Нямам ли възможност да избирам?
Гласът му вече бе спокоен, но напрежението още си личеше.
– Ако не си готов за тази част от работата, трябвало е да си кажеш. Издателството, пазарът, читателите, за бога, най-важното за един писател, всички те очакват да им отделяме част от времето си. Ако човек не е готов да го направи, трябва ясно да го заяви още в началото. Не може да променяш правилата по средата на играта.
Кристиан гледаше в пода и тя виждаше, че я слуша внимателно и възприема казаното. Когато вдигна глава, в очите му имаше сълзи.
– Не мога, Ерика. Не мога да ти обясня... – Поклати глава и започна отначало. – Не мога. Нека ме съдят, да ме впишат в черния списък, не ме интересува. Ще продължа да пиша, защото трябва. Но не мога да играя тази игра.
Той зачеса яростно ръцете си, сякаш под кожата му пълзяха мравки. Ерика го погледна разтревожено. Кристиан бе като опъната струна, която може да се скъса всеки момент. Но тя осъзна, че не може да направи нищо. Той не желаеше да говори с нея. Ако искаше да разреши загадката, трябваше да потърси отговорите сама, без негова помощ.
Той се взря в нея за миг, след което дръпна рязко стола си към бюрото, където се намираше компютъра.
– Сега трябва да работя.
Лицето му беше безизразно. Затворено.
Ерика се изправи. Искаше й се да може да надникне в главата му и да извади тайните, които усещаше, че се крият там и които бяха ключът към всичко. Но той седеше, обърнат към монитора. Бе се съсредоточил в написаните от него думи, сякаш те бяха последното, което ще прочете.
Ерика не каза нищо на излизане. Нито дори довиждане.
Патрик седеше в кабинета си и се бореше с проклетата умора. Трябваше да се съсредоточи, да бъде в топ форма, сега, когато разследването навлиза в критична фаза. Паула подаде глава иззад вратата.
– Какво ще правим сега? – попита тя и забеляза, че лицето на Патрик е придобило нездравословен цвят и че по челото му е избила пот.