Притесняваше се за него. Виждаше колко изтощен изглежда напоследък.
Патрик си пое дълбоко дъх и насочи мислите си към последните събития.
– Лисбет Бенгтсон е откарана в Гьотеборг за аутопсия. Не съм говорил с Педерсен, но като се има предвид, че ще получим резултатите от аутопсията на Магнус Шелнер най-рано след два дни, не очаквам някаква информация за Лисбет преди началото на следващата седмица, в най-добрия случай.
– Ти как мислиш? Убити ли са?
Патрик се поколеба.
– Що се отнася до Магнус, съм напълно сигурен. Невъзможно е сам да си е причинил такива наранявания или да ги е получил по друг начин, освен при нападение. Но Лисбет... Не знам какво да кажа. Доколкото успях да видя, няма външни наранявания, а и е била много болна, така че спокойно може да е било и естествена смърт. Ако не беше онова с бележката. Някой е бил в стаята й и я е поставил в ръцете й, но не може да се каже дали се е случило преди, по време или след смъртта й. Трябва да изчакаме Педерсен да ни каже нещо повече.
– А писмата? Какво казаха Ерик и Кенет? Имат ли предположения за извършител и мотив?
– Не, или поне така казват. А в момента нямам причина да не им вярвам. Но изглежда невероятно тримата души, които получават заплахи, да са избрани случайно. Познават се, общуват един с друг, така че трябва да има някакъв общ знаменател. Нещо, което пропускаме.
– Тогава защо Магнус не е получавал писма? – възрази Паула.
– Това не знаем. Може да е получавал, но да не е казал на никого.
– Говорил ли си със Сия по този въпрос?
– Да, направих го, когато чух за заплахите срещу Кристиан. Тя твърди, че не е получавал писма. В противен случай щяла да разбере и да ни го каже още в началото. Но не можем да сме сигурни. Магнус може да си е мълчал, за да я предпази.
– Като че цялата ситуация ескалира. Да влезеш посред нощ в нечии дом е доста по-сериозно, отколкото да пращаш писма по пощата.
– Имаш право – съгласи се Патрик. – Бих искал да осигуря на Кенет полицейска закрила, но нямаме достатъчно персонал за такова нещо.
– Така е, нямаме – каза Паула. – Но ако се окаже, че съпругата му не е починала от естествена смърт...
– Тогава ще се съобразим с това – отвърна Патрик уморено.
– Даде ли писмата за анализ, между другото?
– Да, изпратих ги веднага. Добавих и писмото, което Ерика взе от Кристиан.
– Искаш да кажеш писмото, което Ерика открадна – поправи го Паула и се постара да скрие усмивката си.
Не пропускаше да се пошегува с Патрик, когато той се опитваше да оправдае постъпката на жена си.
– Добре де, открадна. – Патрик леко се изчерви. – Но не мисля, че можем да се надяваме на кой знае какви резултати. Вече няколко души са ги докосвали, а и е трудно обикновената хартия и мастило да бъдат проследени. Сигурно могат да се купят от безброй места из Швеция.
– Вярно – каза Паула. – Съществува и вероятността да си имаме работа с някого, който внимателно разчиства следите след себе си.
– Възможно е, но може и да извадим късмет.
– Засега не ни се случва често – промърмори Паула.
– Така е... – Патрик седна тежко на стола и двамата се замислиха мълчаливо над случая.
– Утре ще предприемем нови стъпки. Ще направим брифинг в седем и ще продължим оттам.
– Нови стъпки утре – повтори Паула и се върна в кабинета си.
Наистина имаха нужда от някакъв пробив. А Патрик изглеждаше, сякаш се нуждае от сериозна почивка. Отбеляза си наум да го държи под око. Той като че ли въобще не се чувстваше добре.
Писането вървеше трудно. Думите се трупаха в главата му, без да може да ги подреди в изречения. Курсорът мигаше дразнещо. С тази книга беше по-трудно, в нея влагаше много по-малко от себе си. В „Русалката“, от друга страна, бе вложил твърде много. Кристиан се учудваше, че никой не забелязва. Четяха книгата безкритично и я приемаха за измислица, за мрачна приказка. Най-големият му страх се оказа безпочвен. По време на тежката, но необходима работа с ръкописа той се бореше със страха. Притесняваше се от това какво ще се случи, когато повдигне камъка, какво ще изпълзи отдолу, щом слънчевата светлина огрее дупката.
Но не се случи нищо. Хората са така наивни, дотолкова привикнали да поглъщат измислени истории, че не разпознават реалността дори когато е скрита зад съвсем оскъдна маскировка. Той отново се загледа в монитора. Опита се да призове думите, да се върне към новата книга, която наистина беше измислена. Както каза и на Ерика, „Русалката“ нямаше продължение. Тази история приключваше там, където свършваше книгата.