Бе си играл с огъня и сега пламъците горяха под петите му. Тя беше близо, Кристиан го усещаше. Бе го намерила и той можеше да вини само себе си.
Изключи компютъра с въздишка. Имаше нужда да прочисти мислите си. Облече си якето и дръпна ципа до брадичката си. С ръце в джобовете, тръгна енергично към площад „Ингрид Бергман“26. Колкото живи и пулсиращи бяха улиците през лятото, толкова безлюдни бяха сега. Но така му допадаха повече.
26 Актрисата Ингрид Бергман прекарвала повечето лета на остров Данхолмен, част от архипелага на Фелбака. След смъртта й нейният прах бил разпръснат около острова. На централния площад в градчето била издигната статуя в нейна памет, а самият площад бил прекръстен на нейно име. – Б. пр.
Не знаеше накъде отива, преди да завие към кея, където се намираха лодките на спасителната служба. Краката го водеха към Бадхолмен и кулата за скачане, която се открояваше на фона на сивото зимно небе. Духаше силно и щом излезе на каменния пристан, който водеше към малкия остров, мощен порив на вятъра подхвана якето му и го опъна като платно. Намери завет между дървените стени, които разделяха съблекалните, но веднага щом се изкачи по скалите към кулата, вятърът отново се засили. Кристиан спря и се остави вятърът да го брули, после вдигна глава нагоре и погледна към кулата. Не можеше да се каже, че е красива, но беше на мястото си. От най-горната платформа имаше изглед към цяла Фелбака и към морето. Да, кулата притежаваше някакво поизносено достойнство. Като възрастна дама, живяла дълго и добре, която не се срамува, че годините й личат.
Поколеба се за миг, след което изкачи първото стъпало. Държеше парапета с две ръце. Кулата скърцаше и протестираше. Лятно време издържаше цели орди нетърпеливи тийнейджъри, които тичаха нагоре и надолу, но сега вятърът я блъскаше с такава сила, че Кристиан не знаеше дали постройката ще понесе дори неговото тегло. Но това нямаше значение. Трябваше да се качи.
Направи още няколко крачки нагоре. Нямаше съмнение, че кулата се люлее на вятъра. Движеше се като махало и тялото на Кристиан се накланяше тук на едната, ту на другата страна. Но той продължи напред и накрая достигна върха. Замижа за миг, седна на платформата и издиша. После отвори очи.
Тя беше там, облечена със синята рокля. Танцуваше по леда, с детето в ръце, без да оставя следи в снега. Въпреки че беше боса, точно както на онзи Мидсомар, изглежда не изпитваше студ. Детето също бе леко облечено, с бели панталони и малка блузка, но се усмихваше срещу зимния вятър, сякаш нищо не можеше да му навреди.
Отново се изправи, залитайки. Погледът му бе вперен в нея. Искаше да извика, да я предупреди. Ледът беше тънък, не биваше да върви по него, да танцува отгоре. Видя цепнатините. Някои бяха широки, други едва разпукани. Но тя танцуваше с детето в прегръдките си, а роклята се вееше около краката й. Смееше се и махаше, а тъмната коса очертаваше лицето й.
Кулата се разклати. Но той остана изправен, пазейки равновесие с разперени ръце. Понечи да я извика, но от гърлото му излезе само дрезгав звук. Тогава я видя. Бяла, мокра ръка. Подаде се от водата, опита се да улови танцуващите крака, да хване роклята, искаше да я завлече в дълбините. Той видя Русалката, видя бялото й лице, което гледаше лакомо към жената и детето, към хората, които той обичаше.
Но жената не я виждаше. Продължаваше да танцува, махаше му, хванала ръката на детето, движеше крака по леда, понякога само на милиметри от бялата ръка, която се протягаше да я улови.
Главата го цепеше. Нямаше какво да направи, беше безпомощен. Кристиан затвори очи и запуши уши. И тогава дойде викът. Надигна се от гърлото му, силен и остър, отскочи от леда и скалите и отвори раната в гърдите му. Когато замлъкна, той свали предпазливо ръце от ушите си. Жената и детето ги нямаше. Но той знаеше. Тя нямаше да се откаже, преди да му отнеме всичко.
Тя продължаваше да изисква толкова много. Мама отделяше часове да я тренира, да свива крайниците й, да прави упражнения с картини и музика заедно с нея. Майка му не беше на себе си, когато най-накрая прие истината. Нещо не беше наред с Алис.
Но той вече не се ядосваше толкова. Не мразеше сестра си заради всичкото време, което искаше от мама. Защото триумфът в очите й го нямаше. Тя бе тиха и спокойна. Обикновено седеше сама и се занимаваше с нещо, повтаряше едно и също движение с часове, гледаше през прозореца или пък в стената, взираше се в нещо, което само тя може да види.
И се учеше. Първо да седи, после да пълзи, а накрая и да върви. Също като другите деца. Просто на Алис й отнемаше повече време.