От време на време татко го поглеждаше, докато се занимаваше с нея. За кратък миг погледите им се срещаха и в очите на татко имаше нещо, което не можеше да разтълкува. Но разбираше, че той бди над него, както бдеше над Алис. Искаше да му каже, че няма нужда. Защо би й направил нещо? Тя вече беше мила.
Не я обичаше. Обичаше само мама. Но я търпеше. Алис беше допълнение към света му, малка част от неговата реалност, също като звуците от телевизора, леглото, в което лягаше вечер, или шумоленето на вестниците, които татко четеше. Тя бе също толкова естествена, колкото тези неща и означаваше също толкова малко.
Алис, от своя страна, го обожаваше. Не я разбираше. Защо бе избрала него, а не красивата им майка? Грейваше, щом го видеше, и само той я караше да протяга ръце, сякаш иска да я вдигнат и прегърнат. Иначе не обичаше да я докосват. Често се дърпаше, когато мама я хванеше, за да я погали и подържи в ръце. Това му беше непонятно. Ако мама решеше да го докосне и погали по този начин, той би потънал в прегръдките й със затворени очи, завинаги.
Безусловната любов на Алис го озадачаваше. Но това, че поне някой го желае, все пак му носеше известно удовлетворение. Понякога подлагаше любовта й на изпитание. През редките мигове, когато татко забравяше да ги наглежда и отиваше до тоалетна или да вземе нещо от кухнята, той проверяваше докъде се простира любовта й. Тестваше на какво може да я подложи, преди светлината в очите й да изгасне. Понякога я щипеше, друг път я скубеше. Веднъж внимателно свали едната й обувка и я одраска по стъпалото със сгъваемото ножче, което бе намерил преди време и което винаги носеше в джоба си.
Всъщност не му харесваше да я наранява, но знаеше колко повърхностна може да бъде любовта, колко лесно може да отшуми. За негово най-голямо удивление Алис никога не се разплакваше, дори не го поглеждаше укорително. Просто търпеше мълчаливо, вперила светлия си поглед в него.
Никой не забелязваше малките синки и рани по тялото й, защото тя постоянно се удряше, падаше, блъскаше се в предметите и се драскаше. Като че се движеше с няколко секунди закъснение и често не реагираше, преди да е станало твърде късно. Но никога не плачеше.
Наглед й нямаше нищо. Той дори бе принуден да признае, че прилича на ангелче. Когато мама извеждаше Алис в количката – за която тя вече бе твърде голяма, но все пак трябваше да ползва, защото вървенето й костваше толкова много време, – минувачите по улицата коментираха външния й вид.
– Какво красиво дете – чуруликаха те.
Навеждаха се към нея и я гледаха с гладни очи, сякаш искаха да попият сладостта й. Тогава той поглеждаше нагоре към мама и виждаше как тя грейва от гордост, изправя се и кима.
После всичко рухваше само за миг. Алис протягаше непохватните си ръце към любуващите й се хора, опитваше да каже нещо, но думите се изкривяваха, а от устата й се проточваше лига. Хората се отдръпваха. Поглеждаха мама първо с ужас, а после със състрадание и гордостта в очите й изчезваше.
Него дори не го забелязваха. В случаите, когато мама изобщо му позволеше да излезе с тях, той просто бе някой, който върви зад нея и Алис. Дебела, безформена маса, на която никой не обръща внимание. Но това не го интересуваше. Като че ядът, който бе горял в гърдите му, умря в мига, в който водата обгърна лицето на Алис. Вече дори не усещаше миризмата в ноздрите си. Сладникавият мирис изчезна, сякаш никога не го е имало. Водата отми и него. Остана само споменът. Не като знание за реална случка, а по-скоро като усещане за нещо отминало. Сега бе друг човек. Човек, който знае, че мама вече не го обича.
14
Захванаха се за работа отрано. Патрик не прие възраженията срещу събранието точно в седем.
– Извършителят създава крайно двойствена представа за себе си – каза той, след като обобщи положението. – Изглежда, си имаме работа с човек със сериозни психични отклонения, но който освен това е много внимателен и организиран. Това е опасна комбинация.
– Не знаем дали убиецът на Магнус и този, който е пратил писмата и е влязъл в дома на Кенет, са един и същи човек – възрази Мартин.
– Не, но и не можем да отхвърлим тази възможност. Предлагам засега да изхождаме от предположението, че двата случая са свързани. – Патрик разтри лицето си с ръка. През по-голямата част от нощта се бе въртял в леглото и сега се чувстваше по-изморен от всякога. – Щом приключим тук, ще се обадя на Педерсен, за да проверя дали разполагаме с окончателна информация относно причината за смъртта на Магнус.