Казваше това, което се очаква от него, вършеше, каквото трябва, ухажваше я и й правеше комплименти. Но в действителност тя така и не му повярва, макар и да отказваше да го признае пред себе си. Защото той беше повече от всичко, за което бе мечтала. Професията му може и да създаваше впечатление за скучен книжен плъх, но той беше точно обратното. Недостижим и стилен, с поглед, който виждаше всичко. Но никога не я бе обичал. Сана си даваше сметка, че през цялото време го е знаела. И въпреки това продължаваше да се самозалъгва. Виждаше, каквото искаше да види, и игнорираше всичко, което не се вписваше в представите й.
Не знаеше какво да прави сега. Не искаше да го изгуби. Въпреки че любовта й не бе споделена, тя го обичаше и това беше достатъчно, стига той да останеше при нея. Но същевременно чувстваше празнина и студ при мисълта да живее по този начин, да бъде единствената, която обича.
Изправи се в леглото и погледна съпруга си. Той спеше дълбоко. Сана протегна бавно ръка и докосна косата му. Гъста и тъмна, тук-там посивяла. Един кичур бе паднал над очите му и тя внимателно го приглади.
Миналата вечер нещата се развиха зле и това се случваше все по-често. Никога не знаеше кога Кристиан ще избухне заради някоя дреболия. Снощи децата бяха твърде шумни. После храната не била вкусна, а Сана била казала нещо с грешната интонация. Не можеше да продължава така. Всички трудности, с които бяха изпълнени съвместните им години, изведнъж изцяло превзеха живота им и скоро нямаше да остане нищо хубаво. Като че препускаха със скоростта на светлината към нещо непознато, към мрака, и тя искаше да му изкрещи да спрат. Искаше всичко пак да е както обикновено.
Въпреки всичко сега го разбираше по-добре. Бе й разкрил частица от миналото си. И колкото и ужасяваща да беше историята, тя се чувстваше така, сякаш е получила красиво опакован подарък. Той й разказа за себе си, сподели с нея нещо, което не бе споделял с никого другиго, и тя дълбоко ценеше това.
Не знаеше само какво да прави с информацията, която Кристиан й довери. Искаше да му помогне, да поговори с него и да научи още неща, които никой друг не знае. Но той мълчеше. Вчера опита да му зададе още въпроси, но в резултат той излезе от къщи и така тресна входната врата, че прозорците се разклатиха. Не знаеше кога се е прибрал. Към единайсет тя се приспа с плач, а когато се събуди преди малко, го завари заспал в леглото. Беше почти седем часът. Ако ще ходи на работа, трябваше да става. Тя погледна будилника. Алармата не беше включена. Да го събуди ли?
Колебаеше се, седнала на ръба на леглото. Очите на Кристиан се движеха бързо под клепачите. Би дала всичко, за да разбере какво сънува, какви образи вижда. Тялото му потрепваше леко, а лицето му имаше измъчено изражение. Тя вдигна бавно ръка и леко докосна рамото му. Той щеше да се ядоса, че не го е събудила, ако закъснееше за работа. Но пък ако имаше почивен ден, щеше да се ядоса, че не го е оставила да спи. Искаше й се да знае какво да направи, за да е доволен, а защо не и щастлив.
Гласът на Нилс откъм детската стая я стресна. Той я извика с изплашен глас. Сана се изправи и се заслуша. За секунда си помисли, че си е въобразила, че гласът е бил ехо от собствените й сънища, в които децата винаги я викаха и имаха нужда от нея. Но после се чу отново:
– Мамо!
Защо звучеше толкова изплашен? Сърцето на Сана заби силно и краката й сами се разбързаха. Тя се наметна с халата си и се втурна към съседната стая, стаята на момчетата. Нилс се беше надигнал в леглото си. Очите му бяха ококорени и той гледаше към вратата, към нея. Беше разперил ръце, като малък Исус на кръста. Шокът я връхлетя като ритник в корема. Видя разперените, треперещи пръсти на Нилс, гърдите му, пижамата с Бамсе, която той обичаше и която бе прала толкова пъти, че ръкавите й се бяха раздърпали в краищата. Видя червеното. Мозъкът й едва успяваше да възприеме случващото се. Тогава погледна нагоре и от гърдите й се надигна писък, който набра сила и изригна от гърлото й.
– Кристиан! КРИСТИАН!
Дробовете му горяха. Чувстваше се странно насред мъглата, в която се намираше. От вчера следобед, когато намери Лисбет мъртва в леглото, над света като че бе паднала гъста пелена. Къщата беше толкова тиха, когато се върна от офиса след разговора с полицията. Бяха отнесли Лисбет, нея вече я нямаше.
Обмисляше да отиде някъде другаде. Беше му почти невъзможно да прекрачи прага на дома им. Но къде да се дене? Нямаше при кого да се приюти. Освен това можеше да я вижда само тук. В картините по стените и щорите на прозорците, в почерка на малките бележки върху кутиите с храна в хладилника. В запаметените програми, когато включеше радиото в кухнята, и във всички странни хранителни продукти, с които бе пълен килерът: олио от трюфели, бисквити с брашно от спелта и необичайни мариновани консерви. Неща, които тя носеше вкъщи с голямо задоволство, но никога не използваше. Той толкова пъти се бе шегувал с грандиозните й готварски планове, които винаги приключваха с нещо значително по-просто. Искаше му се да може да се пошегува с нея още един път.