Кенет тичаше с големи крачки. Ерик му бе казал, че днес не е необходимо да идва на работа. Но имаше нужда да се държи както обикновено. Какво да прави вкъщи? Сутринта се събуди с будилника, навит за обичайния час, и стана от походното легло до нейната вече празна постеля. Приветстваше дори болката в гърба. Болеше го на същите места, както когато тя бе жива.
След един час щеше да е в офиса. Трябваха му четирийсет минути всяка сутрин, за да направи обиколката през гората. Преди няколко минути подмина футболното игрище, което означаваше, че е преполовил разстоянието. Увеличи скоростта още повече. Дробовете му сигнализираха, че приближава границата на възможностите си, но краката му продължаваха да се движат. Това беше добре. Болката в дробовете изместваше малка част от болката в сърцето. Достатъчно, за да не легне на земята, да се свие на малко кълбо и да остави тъгата да го обземе.
Не проумяваше как ще живее без нея. Все едно да трябва да живее без въздух. Също толкова невъзможно, също толкова задушаващо. Краката му се движеха все по-бързо. Пред очите му проблясваха малки светли точици и полезрението му се стесни. Фокусира се в малка дупка между клоните далеч напред, през която се процеждаха първите намеци за сутрешна светлина. Наоколо все още доминираше острият блясък на уличните лампи.
Алеята се стесни до пътека и земята стана неравна, покрита с вдлъбнатини и дупки. Беше и леко заледена, но той знаеше пътя наизуст и не си направи труда да погледне надолу. Взираше се в светлината, съсредоточен в наближаващото утро.
Първоначално не разбра какво се случва. Сякаш някой изведнъж постави пред него невидима стена. Увисна насред въздуха, с крака отделени от земята. После залитна напред. Инстинктивно протегна ръце пред себе си, за да омекоти падането. Болката от удара на дланите му в земята се разпростря нагоре, чак до раменете. След нея се появи друг вид болка, остра и изгаряща, която го накара да се задъха. Погледна ръцете си. И двете му длани бяха покрити с дебел слой стъкълца. Големи и малки прозрачни парчета, които бавно се оцветяваха в червено от кръвта, която потече от местата, където кожата му бе пробита. Кенет не помръдваше. Наоколо цареше съвършена тишина.
Когато най-накрая опита да се изправи, усети как ходилата му се запират в нещо. Погледна към краката си. Стъклата бяха нарязали и тях, пробивайки панталоните. Погледът му продължи нататък. И тогава видя кордата.
– Ама помогни ми малко, де!
Ерика беше плувнала в пот. Мая се съпротивляваше при обличането на всяка дреха, от бельото до гащеризона, а сега седеше с пламнало от гняв лице и пищеше, докато Ерика се опитваше да й сложи чифт ръкавици.
– Навън е студено. Трябва да носиш ръкавици – опитваше се тя да убеди дъщеря си, макар че тази сутрин вербалните аргументи не сработваха.
Ерика усети, че ще се разплаче. Изпитваше угризения на съвестта заради караницата и всъщност искаше да свали връхните дрехи на Мая, да й позволи да не ходи на детска градина и вместо това цял ден да я гушка. Но знаеше, че няма как да стане. Не можеше да се грижи за нея сама, а освен това, ако отстъпеше сега, протестите утре сутрин щяха да бъдат още по-големи. Изглежда, че Патрик минаваше през същото изпитание всеки ден, и тя започваше да разбира защо съпругът й имаше толкова изтерзан вид.
С мъка успя да се изправи и без повече дискусии хвана дъщеря си за ръката и я помъкна със себе си към вратата. Ръкавиците напъха в джоба си. Може би Мая нямаше да се дърпа толкова, когато стигнат до детската градина, или пък лелките щяха да имат по-голям успех.
На път към колата Мая заби пети в земята и се запъна колкото можа.
– Хайде. Не мога да те нося.
Ерика я дръпна малко по-силно, но в резултат Мая се катурна напред и се разрева.
Ерика също се разплака. Ако някой я бе видял, щеше да звънне незабавно на социалните. Тя клекна бавно, опитвайки се да обръща внимание на приклещените си вътрешности. Помогна на Мая да стане и каза с мек глас: