– Извинявай, мама направи глупост. Ще се гушнем ли?
Обикновено Мая никога не подминаваше възможността за прегръдка, но сега просто зяпна Ерика и заплака още по-високо. Звучеше като сирена.
– Няма, няма, миличка – каза Ерика и погали Мая по бузата. След малко дъщеря й се поуспокои и воят премина в хлипане. Ерика направи нов опит. – Няма ли да гушнеш мама?
Мая се поколеба за миг, но после остави ръцете на Ерика да я обгърнат. Зарови лице в прегръдките й и Ерика усети как лицето й подгизва от сълзи и сополи.
– Извинявай, не исках да паднеш. Удари ли се?
– Мм – подсмръкна Мая и я изгледа жално.
– Да духна ли? – попита Ерика.
Това винаги вършеше работа. Мая кимна.
– Къде да духна? Къде се удари?
Мая се замисли за малко, след което започна да сочи навсякъде, където й хрумне. Ерика се постара да духне навсякъде и изтупа снега от червения гащеризон на момиченцето.
– Не мислиш ли, че приятелите ти те чакат в детската градина? – каза тя и изигра коза си. – Тюре е там и се чуди кога ще се появиш.
Мая спря да хлипа. Тюре беше голямата й любов. Беше три месеца по-голям от нея, но отвръщаше на чувствата й, а енергията му надхвърляше тази на повечето деца.
Ерика затаи дъх и след малко на лицето на Мая цъфна усмивка.
– При Тюре.
– Точно така – каза Ерика. – Отиваме при Тюре. Най-добре да тръгваме веднага, преди той да почне работа и да го пратят в командировка или нещо такова.
Мая я погледна учудено и Ерика се засмя.
– Не слушай глупавата си майка. Хайде, да тръгваме към Тюре.
Беше на десет, когато всичко се промени. Всъщност до този момент вече се бе нагодил доста добре към живота. Не беше щастлив, не и така, както си представяше, че ще бъде, когато видя красивата си майка за първи път. Не изпитваше щастието, което бе изпитвал, преди Алис да започне да расте в корема на мама. Но не беше и нещастен. Намери мястото си в живота, всеки ден се изгубваше във вълшебния свят на книгите и това му стигаше. А мазнините в тялото му го предпазваха, те бяха броня срещу вътрешното му раздразнение.
Алис го обичаше също колкото преди. Вървеше подире му като сянка, но не говореше много, което го устройваше. Ако имаше нужда от нещо, тя бе там. Ожаднееше ли, тя веднага му носеше вода, искаше ли нещо за ядене, тя се прокрадваше в килера и взимаше от сладките, които мама бе скрила.
Онзи странен поглед все още се появяваше в очите на татко, но той вече не наблюдаваше него и сестра му толкова внимателно. Алис беше голяма, на пет годинки. Най-накрая се научи да ходи и да говори. Но изглеждаше като всички останали само когато не мърдаше и не казваше нищо. Тогава бе толкова сладка, че хората се спираха и й се любуваха, както правеха, когато беше мъничка и още лежеше в количката. Но помръднеше ли, заговореше ли, в очите им се появяваше жалост и те поклащаха глава.
Докторът каза, че никога няма да се оправи. Е, мама и татко не го взимаха с тях, когато ходеха по лекари, всъщност никъде не го взимаха, но той умееше да се промъква като индианец. Движеше се из къщата, без да издава звук, и слушаше. Чуваше разговорите им и знаеше всичко, което казват за Алис. Говореше главно мама. Именно тя разнасяше сестра му по лекарските кабинети в търсене на друго лечение, нов метод или упражнения, които да помогнат на Алис, така че движенията, речта и уменията й да отговарят по-добре на външността й.
Него никой не го споменаваше. Това също го разбираше чрез подслушване. Сякаш не съществуваше, сякаш просто заемаше малко пространство.
Но се научи да живее с това. В редките случаи, когато се чувстваше наранен, се замисляше за миризмата и за миналото, което все повече му се струваше като мрачна приказка. Далечен спомен. Това му стигаше, за да приеме, че е невидим за всички, освен за Алис. Сега, когато я бе направил мила.
Но един телефонен разговор промени всичко. Вещицата бе умряла и сега къщата й принадлежеше на мама. Къщата във Фелбака. Не бяха ходили там, откакто Алис се роди, от онова лято в караваната, когато той изгуби всичко. Сега щяха да се местят там. Мама го реши. Татко се опита да възрази, но, както обикновено, никой не го слушаше.
Алис не хареса промяната. Искаше всичко да си бъде както обикновено, рутинно, едно и също всеки ден. Така че щом опаковаха всичките си вещи и се качиха в колата, тя се обърна и залепи нос за задното стъкло. Гледа къщата, докато тя изчезна от полезрението й. После се обърна напред и се притисна в него. Облегна буза на рамото му и за миг той помисли дали да не я утеши, да я потупа леко по главата или ръката. Но не го направи.