Ерик се взираше в мобилния си телефон. Кенет бе на път към болницата. Предан както винаги, той убедил парамедиците да се обадят и да съобщят, че няма да дойде на работа.
Някой му заложил капан на алеята за бягане. Ерик не си помисли дори за миг, че би могло да става дума за грешка, за груба шега, излязла от контрол. Кенет винаги бягаше по един и същи маршрут. Изминаваше абсолютно същата отсечка всяка сутрин, това не бе тайна за никого и всеки би могъл да проучи маршрута. Нямаше съмнение, че някой иска да нарани Кенет. А това означаваше, че иска да нарани и Ерик.
Подът започна да пари под краката му. През годините бе поел много рискове и бе настъпил много хора по мазолите. Но никога не би могъл да предвиди сегашната ситуация и ужаса, който изпитваше.
Обърна се към монитора и се логна в сайта на банката си. Трябваше да обмисли с какви възможности разполага. Мислите кръжаха бясно в главата му, но той опита да се концентрира върху сумите в сметките си и да мобилизира страха си за изграждането на план, на път за бягство. За миг си позволи да се замисли кой би могъл да е човекът, изпратил писмата и вероятно убил Магнус. Явно същият човек сега се бе насочил към Кенет. Като начало.
Ерик прогони тези мисли. Не печелеше нищо, като размишлява над това. Можеше да е всеки. Сега трябваше да се погрижи за собствената си кожа, да вземе със себе си каквото може, да замине за някое топло местенце, където никой няма да го намери, и да остане там, докато всичко отшуми.
Естествено, момичетата щяха да му липсват, докато го няма. Но те вече бяха големи, а и може би Луис ще се вземе в ръце, ако отговорността за тях падне върху нея. Нямаше да ги остави без пукната пара, разбира се. Ще се погрижи в сметките да има достатъчно пари, за да живеят прилично известно време. После Луис ще трябва да си намери работа. Това би й се отразило добре. Не можеше да очаква, че той ще я осигурява до края на живота й. Имаше пълното право да постъпи така. Изработеното през годините ще му стигне да започне нов живот, ще му даде сигурност.
Все още държеше положението под контрол, трябваше само да уреди някои практически детайли. Освен това налагаше се да говори с Кенет. Утре може да отиде до болницата с надеждата, че колегата му ще е в достатъчно добра форма, за да прегледа някои цифри. Вярно, ако изостави фирмата, това сигурно ще доведе до неприятни последствия и на Кенет ще му е тежко, особено толкова скоро след смъртта на Лисбет. Но колегата му вече беше голямо момче и Ерик може би щеше да му направи услуга, като го принуди да се оправя сам. Като се замислеше, и за Луис, и за Кенет щеше да е добре, че Ерик вече няма да бъде до тях, за да ги подкрепя.
Оставаше Сесилия. Но тя му постави съвсем ясни условия и му даде да разбере, че не се нуждае от друга помощ, освен икономическа. Все ще може да й задели някаква малка сума.
Решено. Сесилия ще се справи, всички ще се справят. А момичетата ще го разберат. С времето ще го разберат.
Отне много време, докато отстранят всички парченца стъкло. Останаха две. Бяха толкова надълбоко, че бе нужна по-сериозна намеса, за да бъдат извадени. Но казаха, че е имал късмет. Стъклата се бяха разминали с всички основни кръвоносни съдове. Иначе можело да стане много лошо. Така се изрази докторът, с шеговит тон.
Кенет обърна глава към стената. Не разбираха ли, че най-лошото вече е станало? Предпочиташе някое стъкло да бе срязало артериите му, да бе отрязало болката и злото от сърцето му. Да бе заличило спомена. Защото в линейката, докато сирената виеше в ушите му, а той кривеше лице от болка при всяко подрусване, изведнъж му просветна. Разбра кой ги преследва. Кой ги мрази и иска да ги нарани. Кой му бе отнел Лисбет. Не можеше да понесе, че тя е умряла с истината, кънтяща в ушите й.
Погледна ръцете си, които лежаха върху одеялото. Бяха покрити с бинтове. Краката му изглеждаха по същия начин. Бе пробягал последния си маратон. Лекарят каза, че ще е чудо, ако раните заздравеят нормално. Но това нямаше значение. Не искаше да бяга повече.
Не смяташе да бяга и от нея. Тя вече му отне най-важното. За останалото му беше все едно. Имаше някаква библейска справедливост, от която не можеше да се предпази. Око за око, зъб за зъб.
Кенет затвори очи и видя образите, които бе заровил дълбоко в паметта си. С годините бе започнал да се чувства така, сякаш никога нищо не се е случило. Спомените излязоха на повърхността само веднъж. По време на онзи Мидсомар, когато за малко всичко да се разпадне. Но стените издържаха и той отново изтика образите в най-тъмните недра на мозъка си.