Но сега спомените се бяха завърнали. Тя отново ги изкара наяве, принуди го да се погледне в огледалото. И Кенет не можа да понесе гледката. А преди всичко не можеше да понесе, че това е последното, което е чула Лисбет. Дали всичко се бе променило? Дали жена му бе умряла с черна дупка в гърдите, на мястото на любовта, която изпитваше към него?
Отново отвори очи. Загледа се в тавана и усети как сълзите се стичат по бузите му. Тя можеше да дойде и да го вземе със себе си. Нямаше да бяга.
Око за око, зъб за зъб.
– Мръдни се, буца лой такава!
Момчетата нарочно се бутаха в него, когато го подминаваха в коридора. Стараеше се да не им обръща внимание, да бъде също толкова невидим в училище, колкото беше и вкъщи. Но не ставаше. Съучениците му като че само бяха чакали да се появи някой като него, някой, който не се вписва. Жертва, която да тормозят. Разбираше това. Благодарение на всички часове, прекарани в четене, знаеше повече от другите деца на неговата възраст. Представяше се отлично в часовете и учителите го обичаха. Но каква ползва от това, след като не може да рита топка, да бяга бързо или да плюе надалеч. Това бяха талантите, които означаваха нещо.
Затътри се бавно към къщи. През цялото време се оглеждаше внимателно наоколо, за да се увери, че никой не го дебне в засада. За щастие, живееше близо до училище. Изпълненият с опасности път поне беше кратък. Трябваше само да тръгне надолу по Хокебакен, да завие вляво при кея, който гледа към Бадхолмен, и си беше вкъщи. В къщата, която наследиха от Вещицата.
Мама продължаваше да я нарича така. Наричаше я вещица всеки път, когато със задоволство изхвърлеше някоя нейна вещ в контейнера, който държаха в двора, докато се нанасяха.
– Сега ще й дам да се разбере на Вещицата. Хоп, хубавите й столове заминаха – говореше мама, докато шеташе из къщата като луда. – Сега хвърлям порцелана на баба ти, виждаш ли?
Той така и не разбра защо Вещицата се наричаше така и защо мама й бе толкова ядосана. Веднъж попита татко, но той само смотолеви нещо в отговор.
– Много рано се прибираш.
Мама седеше и решеше косата на Алис, когато той влезе през вратата.
– Свършихме по същото време както винаги – каза той, като се направи, че не забелязва усмивката на Алис. – Какво има за вечеря?
– Изглеждаш така, сякаш си се наял за година напред. Днес няма да получиш вечеря. Можеш да живееш от тлъстините си.
Часът бе едва четири. Още отсега усещаше колко ще огладнее. Но по изражението на майка си видя, че няма смисъл да протестира.
Качи се в стаята си, затвори вратата и се излегна в леглото с книга за четене. С надежда пъхна ръка под матрака. Ако имаше късмет, мама ще е пропуснала нещо, но под матрака бе празно. Тя се стараеше. Винаги намираше запасите му от храна и сладки, колкото и да се опитваше да ги скрие.
Няколко часа по-късно червата му шумно къркореха. Беше толкова гладен, че му идеше да се разплаче. От долния етаж ухаеше хубаво и той знаеше, че мама пече канелени кифли само за да го подлуди с миризмата им. Подуши въздуха, после се обърна настрана и зарови лице във възглавницата. Понякога си мислеше да избяга. На никого нямаше да му пука. Вероятно щеше да липсва на Алис, но това не го интересуваше. Тя си имаше мама.
А тя отделяше цялото си свободно време на Алис. Защо Алис не можеше да я гледа със същото обожание в очите, с което гледаше него? Защо приемаше за даденост това, за което той самият би дал всичко?
Сигурно бе задрямал, защото го събуди леко почукване по вратата. Книгата бе паднала върху лицето му, а той явно се бе лигавил насън, защото възглавницата му бе мокра от слюнка. Избърса бузата си с ръка и се изправи сънено, за да отвори. Отвън стоеше Алис. В ръката си държеше кифла. Тя му я подаде и устата му се навлажни, но той се колебаеше. Мама ще се ядоса, ако открие, че Алис му дава тайно храна.
Тя го гледаше с големите си очи. Молеше се да бъде забелязана и обичана от него. В главата му се появиха образът и усещането за хлъзгаво и мокро бебешко тяло. Алис го гледаше изпод водната повърхност. Махаше с ръце, но след малко спря да се движи.
Той грабна кифлата и затвори вратата току пред лицето й. Но това не помогна. Образите останаха.
16
Патрик прати Йоста и Мартин в Удевала, за да проверят дали Кенет е в състояние да говори с тях. Техническият екип на Турбьорн Рюд беше на път. Щяха да се разделят, за да могат да огледат както мястото, където е паднал Кенет, така и къщата на Кристиан и Сана. Йоста възрази, когато го пратиха в болницата. Искаше му се да остане тук, ала Патрик предпочете Паула. Смяташе, че е по-добре със Сана и децата да говори жена. Но внимателно отбеляза информацията за парцала в мазето. Йоста бе свършил добра работа, не можеше да се отрече. С малко късмет можеха да намерят отпечатъци и ДНК от извършителя, който до този момент демонстрираше голяма предпазливост.