Патрик погледна мъжа пред себе си. Кристиан изглеждаше изтощен и възрастен. Като че бе остарял с десет години, откакто се бяха видели за последен път. Не се бе постарал да върже стабилно колана на халата си и с разголените си гърди изглеждаше уязвим. Патрик се замисли дали да не го помоли да се загърне, заради него самия, но се въздържа. Дрехите сигурно бяха последното, което интересуваше Кристиан точно сега.
– Момчетата се успокоиха. Колежката ми Паула ще говори със съпругата ти и с децата и ще внимава да не ги разтревожи или изплаши още повече. Окей?
Патрик се опита да улови погледа на Кристиан, за да се увери, че той го чува. Първоначално не получи отговор и се зачуди дали да повтори казаното. Но накрая Кристиан кимна бавно с глава.
– Мислех си междувременно двамата с теб също да си поприказваме – добави Патрик. – Знам, че по-рано не гореше от желание да говориш с нас, но вече нямаш избор. Някой е нахлул в дома ти, влязъл е в стаята на децата ти и е извършил нещо, което, макар да не ги е наранило физически, все пак е било ужасяващо преживяване за тях. Ако знаеш кой може да стои зад това, трябва да ми кажеш. Разбираш ли?
Кристиан отново се забави, преди да кимне. Прочисти гърло, сякаш за да каже нещо, но от устата му не излязоха никакви думи. Патрик продължи:
– Вчера научихме, че Кенет и Ерик получават заплахи от същия човек, който праща писма и на теб. А тази сутрин Кенет е бил тежко ранен, докато е тичал в парка. Някой му е поставил капан.
Кристиан рязко вдигна поглед, но после отново го сведе.
– Не разполагаме с информация дали Магнус е бил заплашван, но работим с презумпцията, че става дума за един и същи човек. И имам чувството, че знаеш повече, отколкото искаш да ни кажеш. Може би има нещо, което не искаш да излиза наяве, или нещо, което смяташ за незначително, но нека ние да преценим. И най-малката следа може да се окаже важна.
Кристиан рисуваше с пръст кръгове по масата. Накрая срещна погледа на Патрик. За миг изглеждаше, сякаш има нещо, което му се иска да разкаже. Но бързо отново се затвори в себе си.
– Нямам представа. Знам също толкова малко за извършителя, колкото и вие.
– Осъзнаваш ли, че ти и семейството ти сте в голяма опасност, докато не заловим този човек?
По лицето на Кристиан се бе изписало зловещо спокойствие. Притеснението го нямаше. Вместо това бе придобил изражение, което поради липса на по-добра дума, Патрик можеше да опише като решително.
– Разбирам това. И предполагам, че ще направите всичко възможно, за да откриете виновника. Но за съжаление, не мога да ви помогна. Не знам нищо.
– Не ти вярвам – каза Патрик прямо.
Кристиан сви рамене.
– Нищо не мога да направя по въпроса. Мога единствено да кажа истината. А тя е, че не знам нищо.
Изведнъж той сякаш откри, че на практика е гол и се загърна с халата, като този път завърза колана.
Патрик се почувства толкова безсилен, че му се прииска да хване Кристиан за раменете и да го разтърси. Беше убеден, че той крие нещо. Не знаеше какво, нито дали то би било от значение за разследването. Но със сигурност имаше нещо.
– Кога си легнахте снощи?
Патрик реши да смени темата и да се върне на въпроса по-късно. Не смяташе да остави Кристиан да се измъкне толкова лесно. Бе видял колко изплашени са децата. Следващия път може би нямаше да бъде само боя. Трябваше да накара Кристиан да разбере колко сериозна е ситуацията.
– Аз си легнах късно, тъкмо минаваше един. За Сана не знам.
– У дома ли беше цяла вечер?
– Не, излязох да се разходя навън. Със Сана имаме малко... проблеми. Имах нужда от чист въздух.
– Къде отиде?
– Не знам. Никъде конкретно. Разходих се по скалите, а после обикалях малко из града.
– Сам? Посред нощ?
– Не исках да стоя вкъщи. Къде другаде можех да отида?
– Значи, си се прибрал в един? Сигурен ли си, че това е точният час?
– Напълно. Погледнах часовника долу на площад „Ингрид Бергман“ и тогава беше без петнайсет. Оттам до къщата се стига за десет-петнайсет минути пеша. Така че трябва да е било точно един часът.
– Сана спеше ли?
Кристиан кимна.