– Да, спеше. Децата също. В къщата беше съвсем тихо.
– Погледна ли децата, когато се прибра?
– Винаги го правя. Нилс беше изритал одеялото, както обикновено, така че го завих.
– И не видя нищо необичайно или странно?
– Имаш предвид големи, червени букви по стената?
Интонацията му бе саркастична и Патрик почувства раздразнение.
– Повтарям: видя ли нещо необичайно, нещо, което да ти е направило впечатление, когато се прибра?
– Не – каза Кристиан. – Нищо не ми направи впечатление. Тогава едва ли щях да отида и да си легна, нали така?
– Не, вероятно нямаше.
Патрик отново започна да се поти. Защо всички държаха домовете си толкова топли? Той подръпна леко яката на ризата си. Имаше чувството, че не му достига въздух. – Заключи ли вратата, когато влезе?
Кристиан като че ли се замисли.
– Не знам – отговори той. – Така ми се струва, винаги заключвам. Но... но нямам спомен. – Сарказмът си бе отишъл. Гласът му беше нисък, почти шепнещ: – Не си спомням дали заключих вратата.
– И през нощта не сте чули нищо?
– Не, нищо. Или поне аз, но мисля, че и Сана не е. И двамата спим доста дълбоко. Събудих се чак когато Сана се разпищя сутринта. Дори не чух Нилс...
Патрик реши да пробва отново.
– Значи, нямаш теория защо някой би направил това и защо някой ти праща заплахи от година и половина? Дори най-малкото подозрение?
– Не слушаш ли какво ти говоря!
Избухването дойде от нищото и Патрик подскочи. Кристиан изкрещя силно и гласът на Паула се чу отвън:
– Всичко наред ли е?
– Няма проблеми – викна Патрик в отговор и се надяваше, че е прав.
Кристиан изглеждаше на път да рухне. Лицето му бе яркочервено и той чешеше настървено дланта си.
– Не знам нищо – повтори Кристиан, като че се стараеше да не се развика отново.
Чешеше се толкова силно, че по кожата му оставаха следи от нокти.
Патрик изчака малко, докато лицето на Кристиан отново придоби нормален цвят и той, изглежда, се поотпусна. Щом спря да се чеше, погледна изненадано следите по дланта си, сякаш не разбираше как са се озовали там.
– Има ли къде да се преместите, докато научим повече? – попита Патрик.
– Сана и момчетата ще отидат при сестра й в Хамбургсунд27 и ще живеят там известно време.
27 Малко селце, намиращо се на около осем километра южно от Фелбака. – Б. пр.
– Ами ти?
– Аз оставам тук.
Кристиан изглеждаше твърдо решен.
– Това не ми се струва добра идея – каза Патрик също толкова уверено. – Нямаме възможност да ти предоставим денонощна закрила. Предпочитам да знам, че се намираш на друг адрес, където ще си в по-голяма безопасност.
– Оставам тук.
Тонът на Кристиан не остави място за възражения.
– Окей – каза Патрик неохотно. – Погрижи се семейството ти да замине възможно най-скоро. Ще опитаме да държим къщата под око, доколкото можем, но нямаме ресурси да...
– Нямам нужда от охрана – прекъсна го Кристиан. – Ще се оправя.
Патрик го изгледа продължително.
– Става дума за човек със сериозни отклонения, който е на свобода. Вече е убил един, може би двама души, и по всичко личи, че е решен теб, Кенет и вероятно Ерик да ви сполети същата съдба. Това не е игра. Струва ми се, че не го разбираш напълно – говореше бавно и ясно, за да стигне посланието му до Кристиан.
– Разбирам цялата сериозност на положението. Но оставам тук.
– Ако размислиш, знаеш къде да ме намериш. И както казах: не вярвам и за миг, че не знаеш нищо. Надявам се, разбираш какво рискуваш, като не говориш с нас. Каквото и да е, накрая ще разберем. Въпросът е дали ще се случи преди, или след като пострада още някой.
– Как е Кенет? – промърмори Кристиан, избягвайки погледа на Патрик.
– Знам само, че е ранен, нищо повече.
– Какво е станало?
– Някой е опънал корда над алеята за бягане и е нахвърлял дебел слой натрошено стъкло. Така че може би разбираш защо те моля да ни сътрудничиш.
Кристиан не отговори. Вместо това извърна лице и погледна през прозореца. Кожата му бе бяла като снега отвън, а челюстите напрегнати. Но гласът му беше студен и безчувствен, когато най-накрая повтори, загледан в далечината:
– Не знам нищо. Не знам. Нищо.
– Боли ли?
Мартин погледна бинтованите ръце, отпуснати върху одеялото. Кенет кимна.
– В състояние ли си да отговориш на няколко въпроса?
Йоста придърпа един стол и направи знак на Мартин да последва примера му.
– Щом сядате, значи, вече сте приели, че съм в състояние – каза Кенет и се усмихна леко.
Мартин не откъсваше поглед от омотаните в бинтове ръце. Сигурно е боляло зверски. Както падането върху стъклата, така и махането на парченцата.