Погледна несигурно Йоста. Понякога имаше чувството, че никога няма да придобие достатъчно опит и рутина, за да знае как да реагира в ситуациите, в които го поставяше работата му. Дали да демонстрира увереност и умения и да започне първи с въпросите? Или да покаже уважение към по-възрастния си колега и да го остави да води разговора? Постоянно трябваше да търси баланса. Вечно бе най-младият, този, когото пращат насам-натам. И той искаше да остане в къщата, също като Йоста, който мрънкаше през целия път до Удевала. Мартин също искаше да разпита Кристиан и съпругата му, да говори с Турбьорн и екипа му, когато пристигнат, да участва в разгара на разследването.
Тормозеше го това, че Патрик най-често предпочита да работи с Паула, въпреки че Мартин пристигна в управлението две години преди нея. Вярно, тя имаше опит от работата си в Стокхолм, докато той бе прекарал цялата си кратка кариера в Танумсхеде. Но това не бе непременно нещо лошо. Познаваше околността, местните бандити, знаеше как мислят хората и как работи общността. Всъщност в училище бе съученик с някои от най-неприятните типове. За Паула всичко това беше непознато. А откакто слуховете за личния й живот плъзнаха като горски пожар, мнозина започнаха да я гледат с недоверие. Самият Мартин нямаше нищо против еднополовите двойки. Но много от хората, с които се сблъскваха всеки ден, не проявяваха такова разбиране. Затова бе малко странно, че напоследък Патрик избираше все Паула за придружител. Единственото, което искаше Мартин, беше да получи малко доверие. Да спрат да се отнасят с него като с хлапе. Вече не беше толкова млад, а скоро дори стана баща.
– Извинявай?
Така се бе задълбочил в мрачните си мисли, че пропусна, когато Йоста го заговори.
– Попитах дали не искаш ти да започнеш?
Мартин зяпна Йоста изненадано. Да не чете мисли? Но се възползва от случая и попита:
– Можеш ли да ми разкажеш със свои думи какво се случи?
Кенет се пресегна към чаша вода на масичката до леглото, преди да осъзнае, че не може да използва ръцете си.
– Чакай, нека аз.
Мартин взе чашата и му помогна да отпие от сламката. После Кенет се облегна на възглавниците и преразказа обективно и спокойно случилото се, още от момента, в който си върза връзките на обувките, за да се отправи на обичайното си сутрешно бягане.
– В колко часа излезе от къщата?
Мартин беше извадил тефтер и химикалка.
– Седем без петнайсет – отговори Кенет и Мартин го записа, без да се колебае.
Остана с впечатлението, че щом Кенет казва седем без петнайсет, значи е било толкова. До минутата.
– По едно и също време ли бягаш всяка сутрин?
Йоста се облегна назад в стола и скръсти ръце на гърдите си.
– Да, плюс-минус десет минути.
– Не помисли ли да... С оглед на... – заекна Мартин.
– Не помисли ли да пропуснеш бягането, с оглед на това, че жена ти почина вчера – допълни Йоста, без да звучи грубо или обвинително.
Кенет не отговори веднага. Преглътна, после каза тихо:
– Ако някога съм имал истинска нужда да отида да тичам, това бе днес.
– Разбирам – отвърна Йоста. – Винаги ли изминаваш един и същи маршрут?
– Да, освен понякога през уикенда, когато правя две обиколки. Аз съм малко консервативен човек. Не обичам изненади, приключения или промени.
Той млъкна и Йоста и Мартин разбраха за какво си мисли, затова също замълчаха.
Кенет се закашля и се обърна, за да не видят сълзите в очите му. След това се прокашля още един път, за да може да продължи със спокоен глас.
– Както казах, обичам рутината. Тичам по един и същи маршрут от над десет години.
– Предполагам, че това е известно на много хора?
Мартин вдигна очи от тефтера си, където написа „десет години“ и огради думите в кръг.
– Никога не съм имал причина да го крия.
Усмивката на лицето на Кенет дойде и си отиде бързо.
– И не си срещнал никого на алеята вчера сутринта? – попита Йоста.
– Не, нямаше жива душа. Рядко има. Понякога срещам хора с ранобудни деца и с колички или пък излезли да разходят кучето. Но това са изключения. Най-често съм съвсем сам. Вчера също беше така.
– И не забеляза наоколо да има паркирана кола?
Мартин получи одобрително кимване от Йоста за въпроса. Кенет се замисли.
– Не, струва ми се, че не. Не мога да се закълна, може и да е имало някого, без да съм го видял. Но не, като се замисля, щях да забележа.
– Значи, не е имало нищо необичайно? – настоя Йоста.
– Не, сутринта беше като всички останали. Освен...