Четири разговора по-късно Ерика вече разполагаше с малко информация: стария адрес на Кристиан, преди да се премести при Сана. Спря на една бензиностанция точно преди Гьотеборг и си купи карта на града. Възползва се и от възможността да отиде до тоалетна и да раздвижи малко краката си. Беше ужасно неудобно да караш, когато между теб и волана има две бебета. Гърбът и краката й се бяха схванали.
Тъкмо когато се напъха обратно на шофьорското място, телефонът й звънна. Стараейки се да не разлее чашата кафе в едната си ръка, тя извади мобилния с другата и погледна дисплея. Патрик. Най-добре да остави телефонния секретар да вдигне. Можеше да му обясни по-късно. Особено ако се прибере с информация, която би била от полза на разследването. Тогава Патрик сигурно ще й спести поне някои от упреците, които Ерика знаеше, че я очакват.
Погледна картата за последно, след което запали двигателя и излезе на магистралата. Бяха минали около седем години, откакто Кристиан бе живял на адреса, към който тя се отправяше. Изведнъж усети колебание. Какви бяха шансовете там все още да има някакви следи от Кристиан? Хората се местеха постоянно, без да оставят нищо след себе си.
Ерика въздъхна. Така и така бе тук, а Йоран щеше да я почерпи кафе, преди да тръгне обратно към къщи. Така че пътуването нямаше да е съвсем напразно.
Чу се изпиукване. Бе получила съобщение от Патрик.
– Къде са всички?
Мелберг се огледа сънено наоколо. Задряма само за малко, а когато се събуди, управлението беше празно. Другите да не бяха отишли на кафе, без да го питат?
Втурна се към рецепцията, където завари Аника.
– Какво става тука? Да не мислите, че е дошъл уикендът? Защо няма никой на работа? Ако са насядали в сладкарницата, ги очаква мъмрене, когато се върнат. Обществеността разчита винаги да сме в готовност и ние носим отговорност. – Той размаха пръст във въздуха. – Трябва винаги да сме на линия, когато гражданите се нуждаят от нас.
Мелберг обичаше звученето на собствения си глас. Винаги бе смятал, че властната интонация му приляга.
Аника го зяпаше, без да продума. Мелберг започна да се върти нервно. Очакваше, че Аника ще го засипе с извинения от името на колегите си. Вместо това усети нарастващо безпокойство.
След малко Аника каза спокойно:
– Отзоваха се на спешно повикване. Във Фелбака. Случиха се доста неща, докато ти работеше в кабинета си.
Аника произнесе думата „работеше“ без доловим сарказъм, но нещо подсказваше на Мелберг, че тя е напълно наясно с кратката му дрямка. Сега трябваше да спасява положението.
– Защо никой не ми каза нищо?
– Патрик опита. Дълго чука на вратата на кабинета ти, но беше заключено и никой не отговори. Накрая бе принуден да се откаже и да потегли.
– Аз... понякога така се вглъбявам в работата, че не виждам и не чувам нищо друго – оправда се Мелберг и изпсува наум.
Да му се не знае, колко здрав сън имаше. Това бе едновременно проклятие и благословия.
– Мм... – отвърна Аника и се обърна към монитора.
– И какво е станало все пак? – каза той раздразнено.
Все още имаше чувството, че са го преметнали.
Аника му разказа накратко за случилото се с Кенет и със семейство Тюдел. Мелберг зяпна. Това разследване ставаше все по-чудновато.
– Скоро ще се върнат, поне Патрик и Паула. Те ще могат да ти кажат повече. Мартин и Йоста отидоха до Удевала, за да говорят с Кенет, така че може да се забавят малко повече.
– Кажи на Патрик да дойде директно при мен, когато се върне – каза Мелберг. – И го помоли този път да почука като хората.
– Ще му предам. И изрично ще му кажа да чука по-силно. В случай че пак така си се вглъбил в работата.
Аника го гледаше със сериозно изражение, но Мелберг все пак не можа да се отърси от чувството, че тя го занася.
– Не можеш ли да дойдеш с нас? Защо да оставаш тук?
Сана напъха наслуки два пуловера в куфара. Кристиан не отвърна, което само я ядоса още повече.
– Отговори ми. Сам ли ще си в къщата? Та това е лудост, направо...
Тя хвърли гневно чифт дънки към куфара, но не уцели и те се озоваха на пода, пред краката на Кристиан. Приближи се до него, за да ги вдигне, но вместо това обхвана лицето му с ръце. Опита се да улови погледа му, но той отказваше да вдигне очи към нея.
– Моля те, Кристиан, скъпи. Не разбирам. Защо не дойдеш с нас? Не е безопасно да останеш тук.
– Няма нищо за разбиране – каза той и отмести ръцете й. – Чисто и просто оставам тук. Не смятам да бягам.