– Окей – отвърнаха те, но без кой знае колко ентусиазъм.
Сана усещаше погледите им, вперени в гърба й, докато слизаше по стълбите.
Долу при колата Кристиан тъкмо вдигаше куфара, за да го прибере в багажника. Сана отиде до него и го хвана за ръката.
– Това е последният ти шанс, Кристиан. Ако знаеш нещо, ако имаш и най-малката представа кой ни причинява това, умолявам те да ми кажеш. Заради нас. Ако сега замълчиш, а по-късно разбера, че си знаел, това ще е краят. Разбираш ли? Краят!
Кристиан спря, напъхал куфара наполовина в колата. На Сана за миг й се стори, че понечва да каже нещо. Но той отблъсна ръката й и добута куфара вътре.
– Не знам нищо. Стига си дрънкала! – сопна се той и затвори багажника.
Щом Патрик и Паула пристигнаха в управлението, Аника спря Патрик на входа.
– Мелберг се събуди, докато ви нямаше. Беше малко раздразнен, че не сме го информирали.
– Ами че нали блъсках по вратата цяла вечност, но той така и не отвори.
– Да, казах му, но той твърди, че е бил така потънал в работата си, че не те е чул.
– Ама разбира се – каза Патрик и за пореден път се почувства безкрайно уморен от некомпетентния си шеф. Но за да бъде напълно откровен, трябваше да признае, че предпочита да не мъкне Мелберг със себе си. Хвърли поглед на ръчния си часовник. – Окей, отивам да докладвам на уважаемия ни началник. Ще се видим в кухнята след четвърт час за бърз брифинг. Кажи и на Йоста и Мартин, моля те. Те пътуват насам.
Той тръгна право към вратата на Мелберг и почука. Силно.
– Влез.
Мелберг се бе заровил в купчина документи.
– Чух, че навън се е разгорещило, и трябва да кажа, че не изглежда добре в очите на хората да се захващаме с такива трудни случаи, без да присъства върховният командир.
Патрик отвори уста, за да отговори, но Мелберг вдигна ръка. Очевидно още не беше приключил.
– Гражданите остават с погрешно впечатление, ако не взимаме тези ситуации на сериозно.
– Но...
– Без но. Приемам извинението ти. Само да не се повтаря.
Патрик усети туптящо пулсиране в ушите си. Дърто копеле! Стисна юмруци, но бързо ги отпусна и си пое дълбоко дъх. Няма да обръща внимание на Мелберг. Ще се съсредоточи върху най-важното. Разследването.
– Сега разкажи какво се е случило. Какво открихте?
Мелберг се наведе нетърпеливо напред.
– Мислех всички да се съберем и да го обсъдим в кухнята. Ако това те устройва? – добави Патрик със стиснати зъби.
Мелберг се замисли за миг.
– Да, това може и да е добра идея. Няма нужда да повтаряме два пъти. Е, ще тръгваме ли, Хедстрьом? Знаеш, че времето е от значение в едно такова разследване.
Патрик обърна гръб на шефа си и излезе от стаята. Мелберг безспорно беше прав за едно. Времето беше от значение.
Гледаше просто да оцелее. Но с всяка изминала година това му костваше все повече усилия. Преместването се оказа добро за всички, освен за него. Татко си намери работа, която му допадаше, а на мама й харесваше да живее в къщата на Вещицата и да заличава всички следи, оставени от нея, да променя мястото до неузнаваемост. Алис пък, изглежда, се чувстваше добре сред спокойствието и мирната атмосфера, които царяха във Фелбака поне през девет месеца от годината.
Мама я обучаваше вкъщи. В началото татко се противопостави на идеята. Каза, че Алис има нужда да излиза и да се среща със свои връстници, с други хора. Мама го изгледа и каза студено: „Алис има нужда единствено от мен“.
Това сложи край на спора.
Той самият ядеше постоянно и ставаше все по-дебел. Сякаш подтикът да яде бе придобил собствен живот. Маниакално поглъщаше всичко, до което се докопа. Но това вече не привличаше вниманието на мама. От време на време тя му хвърляше отвратен поглед, но през повечето време просто не го забелязваше. Той отдавна не мислеше за нея като за своята красива майка и не копнееше за любовта й. Отказа се, примири се, прие, че не може да бъде обичан, че не заслужава любов.
Единствената, която го обичаше, бе Алис. А тя, също като него, беше изрод. Движеше се конвулсивно, говореше неясно и не можеше да се справи и с най-елементарните задачи. Беше на осем, а не можеше дори да си върже обувките. Постоянно вървеше след него, следваше го като сянка. Сутрин, когато той отиваше към училищния автобус, тя седеше на прозореца и гледаше след него, с ръце, опрени на стъклото, и копнеж в погледа. Той не я разбираше, но не се опитваше да я спре.
Училището бе мъчение. Когато сутрин се качваше в автобуса, имаше чувството, че го откарват в затвор. Чакаше с нетърпение часовете, но междучасията го ужасяваха. Основното училище беше отвратително. Гимназията се оказа още по-лоша. Съучениците му постоянно му налитаха, дразнеха го и го блъскаха, разхвърляха шкафчето му и му подвикваха, когато бяха на двора. Не беше глупав, разбираше, че е идеалната жертва. Дебелото му тяло бе причина за най-големия му грях: да бъде различен от другите. Разбираше го, но от това не му ставаше по-леко.