– Виждаш ли си пишката, като пикаеш, или коремът ти пречи?
Ерик. Седеше мързеливо на една от масите в училищния двор, обграден от обичайната си тайфа обожатели. Той бе най-лошият. Най-популярното момче в училището. Беше красив и уверен, отваряше се на учителите и имаше постоянен запас от цигари, които пушеше сам или раздаваше на онези, които се мъкнеха след него. Не знаеше кого презира повече – Ерик, който, изглежда, се ръководеше от чиста злоба и постоянно търсеше нови начини да го нарани, или ухилените идиоти, които висяха около него и грейваха от възхита, когато ги погледнеше.
В същото време знаеше, че би дал какво ли не, за да бъде един от тях. Да седи на масата с Ерик, да приема, когато той му предложи цигара, и да коментира момичетата, които минават покрай тях, а те да го възнаграждават с очаровано кикотене и изчервени бузи.
– Чуваш ли! На теб говоря. Отговаряй, когато те питам!
Ерик се изправи, а двете момчета до него го погледнаха напрегнато. Онова спортистче, Магнус, срещна погледа му. Понякога му се струваше, че долавя частица съчувствие в очите му. Но и така да беше, то не бе достатъчно и Магнус не би рискувал да изгуби благоволението на Ерик. Другият, Кенет, беше просто страхлив и винаги избягваше да го погледне в очите. Сега се взираше в Ерик и сякаш чакаше неговата команда. Но днес Ерик като че ли нямаше енергия да създава неприятности, защото си седна на мястото и се засмя.
– Хайде, чупката, гнусен дебелак! Ако се затичаш малко, днес ще ти се размине боят.
Повече от всичко искаше да не отстъпва, да каже на Ерик да върви по дяволите. Представяше си как ще го набие с бързи и точни движения, докато всички насъбрали се около тях бавно осъзнаят, че техният герой ще загуби. А Ерик, с разкървавен нос, ще надигне с мъка глава от земята и за първи път ще го погледне с уважение. След това и той ще получи място в бандата. Ще бъде един от тях.
Вместо това се обърна и се затича тромаво към другия край на двора, колкото може по-бързо. Гръдният кош го болеше, а тлъстините по тялото му се тресяха. Зад себе си чуваше смеха им.
17
Ерика подмина кръговото при Коршвеген със секнал дъх. Трафикът в Гьотеборг винаги я изнервяше, а тъкмо това кръстовище беше най-големият й ужас. Но се измъкна невредима и се отправи бавно по Екландагатан, оглеждайки се за улицата, по която трябва да завие.
Русенхилсгатан. Жилищният блок се намираше в края на улицата и гледаше към Коршвеген и Лисеберг. Провери номера и паркира колата пред нужната й порта. Погледна часовника. Идеята беше да звънне и да се надява, че ще има някой вкъщи. В случай че няма късмет, се бе разбрала с Йоран да прекара един час при майка му и да опита отново. Ако стане така, това би означавало да се прибере късно вечерта, така че стискаше палци сегашният наемател да си е у дома. Бе наизустила името му, след като проведе телефонните разговори на път за Гьотеборг, така че веднага намери съответния звънец на домофона. Янос Ковач.
Позвъни веднъж. Никой не отговори. Натисна бутона отново и слушалката изпука. Чу се глас със силен акцент.
– Кой е?
– Името ми е Ерика Фалк. Бих искала да ви задам няколко въпроса за един човек, който е живял по-рано в апартамента, Кристиан Тюдел.
Зачака напрегнато. Обяснението звучеше съмнително дори и в нейните уши, но се надяваше, че мъжът ще прояви любопитство и ще я пусне. Избръмчаването на ключалката показа, че е извадила късмет.
Асансьорът спря на втория етаж и тя слезе. Една от трите врати беше открехната и нисък, закръглен мъж към шейсетте се взираше в нея през процепа. Щом видя огромния й корем, той откачи веригата и отвори вратата широко.
– Влизай, влизай – каза й насърчително.
– Благодаря – отговори Ерика и пристъпи в апартамента.
До ноздрите й достигна тежък мирис от дългогодишно готвене на пикантни ястия. Усети как коремът й се обръща. Миризмата всъщност не бе неприятна, но бременността правеше обонянието й твърде чувствително към остри аромати.
– Има кафе, хубаво, силно кафе.