Той посочи към малката кухня, която се намираше в края на антрето. Тя го последва и по пътя хвърли поглед към, както изглежда, единствената стая в апартамента, която изпълняваше функцията на всекидневна и спалня едновременно.
Значи, тук бе живял Кристиан, преди да се премести във Фелбака. Ерика усети как пулсът й леко се ускорява.
– Седни.
Янос Ковач почти я избута до стола и й сервира чаша кафе. След това с триумфално възклицание сложи пред нея голям поднос със сладкиши.
– Кексчета с мак. Унгарски специалитет! Майка ми често ми праща, защото знае, че ги обичам. Хайде, пробвай.
Ерика си взе едно кексче от подноса и го опита. Вкусът определено бе нов за нея, но й хареса. Изведнъж осъзна, че не е закусвала, и стомахът й изкъркори благодарно, когато първото парче кекс стигна до него.
– Трябва да ядеш за двама. Вземи си още едно кексче, направо две, колкото искаш! – Янос Ковач бутна подноса към нея и очите му заблестяха. – Голямо бебе – каза той с усмивка и посочи корема й.
Ерика също се усмихна. Нямаше как да не се зарази с доброто му настроение.
– Не, просто са две там вътре.
– О, близнаци. – Той плесна очаровано с ръце. – Каква благословия.
– Ти имаш ли деца? – попита Ерика с пълна с кекс уста.
Янос Ковач се изпъчи гордо.
– Имам двама прекрасни синове. Вече са големи. И двамата имат добра работа. Във „Волво“. Имам и петима внуци.
– А съпругата ти? – попита Ерика внимателно и се огледа.
Не личеше в апартамента да живее жена. Янос Ковач продължи да се усмихва, но не чак толкова широко.
– Преди седем години тя се прибра и каза „изнасям се“. Оттогава не живеем заедно. – Той разпери ръце. – Тогава се преместих тук. Живеехме в същия блок, имахме тристаен апартамент на долния етаж. – Той посочи към пода. – Но аз се пенсионирах предсрочно и когато жена ми ме напусна, не можех да продължавам да живея там. По същото време Кристиан срещна едно момиче и реши да се изнесе, така че аз се нанесох тук. Накрая всичко се нарежда – възкликна той и изглеждаше като че наистина смята така.
– Значи, си познавал Кристиан отпреди това? – попита Ерика и отпи от кафето.
То също бе много вкусно.
– Не, не се познавахме добре. Но често се засичахме в блока. Аз съм доста сръчен – каза Янос и вдигна ръце, – така че помагам с каквото мога. А Кристиан, той не можеше и една крушка да смени.
– Да, не се учудвам – каза Ерика и се усмихна.
– Ти познаваш ли го? Защо питаш за него? Минаха много години, откакто той живя тук. Нали не се е случило нещо?
– Аз съм журналист – каза Ерика и използва обяснението, което измисли в колата на път към града. – Кристиан сега е писател и пиша голяма статия за него, затова опитвам да науча малко за миналото му.
– Кристиан е писател? Това никак не е зле. Да, той винаги беше с книга в ръка. А в апартамента имаше цяла стена, покрита с книги.
– Знаеш ли с какво се занимаваше Кристиан, докато живееше тук? Къде работеше?
Янос Ковач поклати глава.
– Не, не знам. И не съм го питал. Човек трябва да уважава съседите си. Да не им се бърка. Ако искат да разкажат нещо за себе си, ще го направят.
Това звучеше като здравословна житейска философия и на Ерика й се искаше повече хора във Фелбака да споделят това разбиране.
– Имаше ли много гости?
– Никакви. Всъщност ми беше малко жал за него. Винаги беше сам. Хората не сме създадени да бъдем сами. Имаме нужда от компания.
В това е напълно прав, помисли си Ерика, като се надяваше, че има кой да посещава самия Янос от време на време.
– Той остави ли нещо, когато се премести? В килера или някъде другаде?
– Не, апартаментът беше празен, когато се нанесох. Кристиан си беше взел всичко.
Ерика реши да се откаже. Янос Ковач, изглежда, не разполагаше с друга информация за живота на Кристиан. Тя му благодари и отклони учтиво, но твърдо предложението да вземе със себе си торбичка с кексчета.
Тъкмо излизаше през вратата, когато Янос Ковач я спря.
– Ама разбира се, как можах да забравя. Явно съм започнал да оглупявам.
Почука с пръст по слепоочието си, обърна се и влезе в стаята. След около минута се върна с нещо в ръката.
– Когато видиш Кристиан, би ли му дала това? Предай му, че направих както ми заръча и хвърлях всички писма, които пристигаха за него. Но тези тук... ами стори ми се нередно да ги изхвърля. Като се има предвид, че пристигат по едно-две на година, откакто той се изнесе, очевидно някой наистина иска да се свърже с него. Така и не научих новия му адрес, затова прибрах писмата. Остави му ги и му предай поздрави от Янос.
Той се усмихна доволно и й връчи купчина бели пликове. Ерика взе писмата и усети как ръцете й се разтреперват.