В къщата изведнъж настана кънтяща тишина. Той седна до кухненската маса и облегна глава на ръцете си. Слепоочията му пулсираха, а сърбежът се бе върнал. Цялото му тяло гореше. Почувства жилеща болка, когато зачопли раната на дланта си. Затвори очи и облегна глава на масата. Опита се да потъне в тишината и да прогони усещането, че нещо пълзи под кожата му.
Синята рокля проблесна пред очите му. Изчезна и пак се появи. Тя държеше детето в ръце. Защо никога не виждаше лицето му? Беше размазано и безизразно и той не можеше да различи чертите му. Беше ли го виждал изобщо? Или детето винаги е било в сянката на огромната му любов към нея? Не си спомняше, беше толкова отдавна.
Кристиан заплака тихо и върху масата бавно се образува локвичка. Риданията се събираха в гърдите му, тръгваха нагоре и се изливаха навън. Тялото му започна да се тресе. Той вдигна глава. Трябваше да прокуди виденията, да я прокуди, нея. В противен случай щеше да се разпадне. Отпусна главата си върху масата. Бузата му се удари в плота. Усети как дървото се долепя до кожата му, вдигна глава и отново, и отново, и отново я заблъска в твърдата повърхност. В сравнение със сърбежа и огъня в тялото му, болката беше почти приятна. Но не му помогна за виденията. Тя продължаваше да стои пред него, все така ясна и жива. Усмихна се и протегна ръка към него, бе толкова близо, че можеше да го докосне, ако само се пресегнеше още малко.
Чу ли се нещо откъм горния етаж? Застана неподвижно. Главата му застина на десетина сантиметра от масата, сякаш някой натисна паузата на филма за живота му. Заслуша се, без да помръдва. Да, чуваше нещо на горния етаж. Звучеше като леки стъпки.
Кристиан бавно се изправи. Тялото му бе напрегнато, целият беше нащрек. Тръгна към стълбите възможно най-тихо. Държеше се за парапета, но вървеше от другата страна, плътно до стената, където стълбите скърцаха по-малко. Нещо шавна в периферното му зрение и бързо изчезна по коридора на горния етаж. Или си въобразяваше? Сега не се виждаше нищо и в къщата бе тихо и спокойно.
Под краката му изскърца стъпало и той затаи дъх. Ако тя е горе, вече знае, че той се качва. Дали го очаква? Усети как го изпълва странно спокойствие. Семейството му го нямаше. Тя не можеше да ги нарани повече. Бяха само те двамата, както в самото начало.
Някъде изхленчи дете. Но дете ли беше наистина? Стенанието се чу отново, но сега бе подобно на всички останали звуци, които може да издаде една стара къща. Кристиан направи няколко предпазливи крачки и се качи на горния етаж. Коридорът беше пуст. Чуваше се единствено собственото му дишане.
Вратата на детската стая беше отворена. Вътре цареше бъркотия, а криминалистите бяха разхвърляли още повече и сега из цялото помещение имаше черни петна от пудра за пръстови отпечатъци. Кристиан седна на пода, обърнал лице към буквите на стената. На пръв поглед боята все още приличаше на кръв. Не ги заслужаваш.
Знаеше, че тя има право, не ги заслужаваше. Продължи да се взира в текста, остави го да попие в съзнанието му. Щеше да оправи всичко. Най-накрая можеше да го стори. Отново прочете думите наум. Тя искаше него. И Кристиан разбра къде иска да се срещнат. Щеше да й даде това, което желаеше.
– Събранието ще е кратко.
Патрик се пресегна към ролката домакинска хартия и избърса чело. Потеше се като прасе. Явно бе в по-лоша форма от обикновено.
– Положението е следното: Кенет Бенгтсон е в болница. Йоста и Мартин ще ни кажат повече за това след малко. – Той кимна към тях. – Освен това някой е влязъл в дома на Кристиан Тюдел през нощта. Не е наранил никого физически, но е написал съобщение с червена боя на стената в детската стая. Естествено, цялото семейство е в шок. Отсега нататък приемаме, че си имаме работа с човек без скрупули, който може да бъде опасен.
– Иска ми се, разбира се, да бях взел участие при повикването сутринта. – Мелберг се прокашля. – Но за съжаление, не бях уведомен.
Патрик предпочете да не му обръща внимание и продължи, гледайки към Аника:
– Изрови ли нещо повече за миналото на Кристиан?
Аника се поколеба.
– Може би, но първо искам да проверя някои неща още веднъж.
– Направи го – каза Патрик и се обърна към Йоста и Мартин. – Какво разбрахте от разговора с Кенет? Как се чувства той?
Мартин погледна въпросително към Йоста, който му направи жест да отговори пръв.
– Раните му не са животозастрашаващи, но според лекаря е чист късмет, че е оцелял. Парчетата стъкло сериозно са нарязали ръцете и краката му и ако е била засегната някоя от основните артерии, вероятно е щял да умре на алеята.