Анна Политковская
Русия на Путин
Въведение
Тази книга е за Владимир Путин, но в нея няма да го видите така, както обикновено го виждат на Запад. Не през розови очила.
Знаете ли защо е трудно да запазиш положителното си отношение към него, когато се сблъскаш с реалността в Русия? Защото Путин е продукт на най-мракобесните специални служби, не можа да се изтръгне от тези корени и да спре да се държи като майор от съветското КГБ. Той все още не е оставил на мира своите свободолюбиви сънародници и продължава да потиска гражданските свободи така, както го е правил и в началото на кариерата си.
Тази книга доказва, че не всички в Русия са готови да се примирят с поведението на Путин. Ние не искаме повече да сме роби, макар че това най-много би се харесало на Запада. Ние настояваме да получим правото си на свобода.
В тази книга няма да намерите анализ на политиката на Путин. Аз не съм политически анализатор. Аз съм обикновено човешко същество като всички останали, лице от тълпата в Москва, Чечня, Санкт Петербург и къде ли не още. Тук са събрани моите емоционални реакции, записките ми от канавката на живота, такъв какъвто е в Русия днес. Прекалено малко време е минало, за да мога да погледна всичко отстрани и да отсъдя безпристрастно. Аз живея в настоящето и разказвам за това, което виждам.
Армията на моята родина и майките
Руската армия е затворена система и по нищо не се отличава от затвора. И на двете места се влиза след разпореждане на властта. Попаднеш ли веднъж там, превръщат те в роб.
Навсякъде по света армиите се опитват да прикриват действията си и може би затова възприемаме генералите като членове на международна шайка с еднакъв психологически профил във всички точки на планетата, независимо на кой президент или на коя държава служат.
Но руската армия си има някои особености, или по-скоро отношенията й с цивилното население са малко по-различни. Цивилните власти нямат никакъв контрол над действията на армията. Редникът се намира на най-ниското стъпало на йерархията. Той е никой. Или по-точно — нищо. Зад бетонните огради на казармите офицерът може да прави с по-низшите каквото си пожелае.
Сигурно си мислите, че не е възможно да е толкова зле.
Е, не винаги е така. Понякога нещата се нареждат по-добре, но само защото някой по-човечен офицер е въвел ред сред подчинените си. Само тогава има някакъв лъч надежда.
А какво мислят ръководителите на страната? — ще се зачудите. Президентът е главнокомандващ на армията и съответно носи лична отговорност какво става в нея, нали?
За съжаление когато се доберат до Кремъл, нашите държавници не правят никакъв опит да овладеят беззаконието в армията, дори е по-вероятно да дадат на висшите офицери още власт. В зависимост от това доколко държавният глава глези армията, тя или го държи на кормилото, или го сваля от власт. Единствените опити за хуманизиране на армията бяха направени при Елцин като част от програмата за прилагане на демократични свободи. Но това не продължи дълго. В Русия е много по-важно да се задържиш на власт, отколкото да спасиш живота на войниците, и под натиска на възмутения генерален щаб Елцин вдигна бялото знаме и се предаде пред висшите офицери.
Путин дори и опит не направи. Самият той е офицер. Повече няма какво да кажа. Когато за първи път бе уловен от радара на руската политика по-скоро като евентуален държавен глава, а не като непопулярен директор на повсеместно мразената Федерална служба за безопасност (ФСБ), той започна да дава изявления, с които намекваше, че унижената при Елцин армия ще бъде възродена и че за това й трябва само още една война в Чечня. В тази доктрина са корените на всичко случило се след това в Северен Кавказ. Когато започна Втората чеченска война, армията получи пълен „карт бланш“ и на президентските избори през 2000 г. гласува като един за Путин. За нея тази война беше много печеливша, издигна бързо ролята й в обществото. Тя означаваше все повече медали и шеметни лични кариери. Генерали на действителна служба влязоха в политиката и бяха катапултирани директно в държавническия елит. Така приключи според Путин възраждането на армията след унижението й при Елцин и поражението й в Първата чеченска война.
Как точно Путин помогна на армията — ще стане ясно от следващите истории. Сами решете дали бихте искали да живеете в страна, където с данъците си издържате такава институция. Как бихте се почувствали, когато зачислят синовете ви като „бойни единици“ веднага щом навършат 18 години? Дали ще сте уволни от армия, от която всяка седмица дезертират на талази, понякога цели роти и взводове наведнъж. Какво бихте си помислили за въоръжени сили, от които само за една година — 2002 — е загинал цял батальон или повече от 500 души, и то не в битка, а от побоища? В които офицерите крадат всичко — от банкнотите по 10 рубли, изпращани на редниците от родителите им, до цели дула от танкове? И същите тези офицери са сплотени в омразата си срещу родителите на войниците, защото когато играта наистина загрубее, вбесените майки протестират срещу убийствата на синовете им и настояват за възмездие.