— Как свърши всичко за вас? Колко време прекарахте в специализираната психиатрична болница в резултат на тази експертиза?
— Две години и два месеца. Бих го нарекла психиатричен затвор. Прекарах девет месеца и половина в най-ужасната болница — в Казан. През януари 1971 ме закараха от московския затвор „Бутирка“ в Казан. През 1972 г. ме върнаха в Бутирка и оттам — в института „Сербски“ за още изследвания. Там останах още три месеца. Но не дългият период от време беше проблемът, а принудителното лечение с невролептици. Използването на халоперидол отдавна е признато за изтезание. Това лекарство се използва при делириуми и халюцинации. Аз нямах нито едно от двете, освен ако не смятате възгледите ми за вид делириум… Халоперидолът се дава в продължение на месец, след това се почива, защото един от страничните му ефекти е паркинсонизмът. А те ме инжектираха девет месеца и половина без почивки или коригиращи лекарства. Когато ме върнаха от Казан в Института „Сербски“ и отново ми даваха халоперидол, Печерникова каза: „Сама знаеш, че ще трябва да продължиш да взимаш халоперидол.“ Каква лицемерка!
— Какво се случи после?
— Емигрирах в Париж… Френските психиатри бяха потресени, когато прочетоха епикризата ми от Института „Сербски“. Един от тях ми каза: „Наистина трябва да отидем да се учим от съветските психиатри: ако съдим по диагнозата, която са ви поставили, пред мен стои чудодейно излекуван от шизофрения пациент.“
Случаят с Горбаневская е от първите така наречени „психиатрични репресии“ срещу дисидентите в СССР. През 70-те години на XX век бъдещата спасителка на полковник Буданов е във вихъра си, а това е един от най-мрачните периоди в руската история, когато комунистите повеждат война срещу инакомислещите. Тогава действа доста прилична конституция и КГБ предпочита да води битката си срещу дисидентите по начини, които не предизвикват протести, с други думи — като обявява за душевно болни своите противници и като изисква принудително лечение в специализирани клиники.
Людмила Алексеева е известен дисидент и защитник на гражданските права по съветско време, която заради политически преследвания била принудена да емигрира в Съединените щати. Сега е председател на международната Хелзинкска асоциация. В своята „История на дисидентството в СССР“ тя пише, че само през 1971 г. „не по-малко от 24 от общо 85 души, обвинени в политически престъпления, са диагностицирани като душевно болни, или почти една трета от тях“. Тези, които не успявали да обявят за луди, ги обявявали за виновни в клеветничество срещу съветската система, а за това Печерникова също вършела работа.
През лятото на 1978 г. например Александър Гинзбург бил обвинен в клевета и съден. Тамара Печерникова присъствала на процеса като свидетел на обвинението.