Гинзбург е един от най-известните съветски дисиденти, журналист, член на Московската Хелзинкска група, издател на самиздатското поетическо списание „Синтаксис“, а от 1975 до 1977 г. — първи администратор на Социалния фонд за подпомагане на политическите затворници в СССР и техните семейства, основан от Александър Солженицин с парите от правата за „Архипелаг Гулаг“. Между 1961 и 1969 г. Гинзбург три пъти е осъждан на престои в трудови лагери за своята дейност, а през 1978 г. получава присъда от 8 години. През 1979 г. под натиск от Запада е заменен срещу съветски шпиони, арестувани в САЩ. След това много години живее във Франция, умира в Париж през 2002 г. от болест, придобита в съветските трудови лагери.
Ето какво ми разказа съпругата му и негова съратница в дисидентската борба Алина Гинзбург за атмосферата на процеса срещу него, проведен в Калуга, малък град в Централна Русия:
„По време на процеса му даваха големи дози невролептици и той губеше съзнание в залата. Непрекъснато му правеха инжекции. Не изглеждаше добре. Едва ходеше и носеше със себе си калъфка от възглавница, пълна с книги, защото беше отказал адвокат и сам се защитаваше. Имаше дълга сива брада. Речта му ставаше неразбираема, губеше ориентация. Молеше да му позволят да седне, но те не му даваха и той след това припадаше. Спряха да го инжектират чак след произнасянето на присъдата.“
Тук следва цитат от съдебните протоколи на процеса: „С оглед на веществено доказателство №8 (статия в «Хроника на текущите събития» от 12 октомври 1976 г.) бяха изслушани директорът на консултантския отдел на института «Сербски» Печерникова и консултантът от 14-а психиатрична болница в Москва Кузмичова. Те заявиха, че в СССР няма злоупотреба с психиатрията.“
Гинзбург, разбира се, твърдял обратното в съдебната зала. Освен това писал в самиздатското списание за драматичното увеличаване на психиатричните репресии в страната и за приноса на Печерникова и други лекари.
Ето откъс от „веществено доказателство №8“, което Печерникова оспорва:
„Наскоро групата за контрол на спазването на Хелзинкското споразумение се обърна с предложение към Върховния съвет на СССР и Конгреса на САЩ за създаване на съвместна комисия, която да се занимава със случаите на злоупотреба с психиатрията. В настоящия документ групата излага известни й случаи на психиатрични репресии.
Пьотр Старчик, автор на песни и изпълнител, с помощта на милицията е настанен на 15 септември в психиатричната болница «Столбовая» (прочутата като «Белите колони» болница, с близки до тези на Института «Сербски» функции). Вече му се инжектират големи дози халоперидол. Ето какво пише в документите за постъпване на Пьотр Старчик: «ОО» [опасен за обществото]. Принудително болнично лечение в психиатрична клиника в Казан по силата на член 70 (антисъветска агитация и пропаганда). Изписан през 1975 г. В момента пише песни с антисъветско съдържание и ги изпълнява пред 40–50 души, които събира в своя апартамент. С ясен ум по време на прегледа. Не отрича да е писал такива песни. Казва, че има собствен поглед към света.“
Едуард Федотов е свещеник от Псков. Пристига в Москва, когато научава за преследванията срещу православните християни… Федотов е арестуван от милицията и изпратен в 14-а психиатрична болница. Все още се намира там. На 7 май 1976 г. Надежда Гайдар подава оплакване в прокуратурата на СССР (към която е насочена от приемната на Централния комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз). Арестувана е от милицията и изпратена в 13-а психиатрична клиника, където веднага е инжектирана с аминазин. Директорът на Второ отделение Л. И. Фьодорова твърди: „Ще я подържим тук известно време, докато спре да се оплаква, след това ще я изпратим чрез специален приемателен център в Киев. Там ще остане известно време. Следващия път ще си помисли дали да ходи да подава оплаквания.“
На фона на такива информации д-р Печерникова свидетелства в съда, че в СССР няма злоупотреба с психиатрията. Заради нейните показания Александър Гинзбург е признат за виновен за клевета и агитация срещу съветската система.
В резултат на това изкарва осем години по затвори и трудови лагери, хваща туберкулоза и губи единия си бял дроб и четвърт от другия. През всичките тези години той е свързан по 16 часа на ден към кислородна бутилка. Здравето му е напълно разбито.
За да разберем какво се случва днес в Русия, трябва да сме наясно не само с фактите от тази политическа психиатрия, с диагнозите по поръчка, които се възраждат, но и как функционира системата.
В почти всички случаи на Печерникова — от Горбаневская и Гинзбург до Буданов — откриваме лайтмотива на социалната справедливост. Макар че днес тези думи се използват в съвсем друг контекст. По време на съветската ера Печерникова е виждала в борбата за социална справедливост симптоми на душевна болест, която е опасна за обществото. Днес обаче приема едно брутално убийство за оправдано, защото чрез него убиецът е целял социална справедливост. Полковникът бил обладан от чувство на вина заради смъртта на другарите си, причинена от ръката на снайперист. И затова било напълно разбираемо според Печерникова, че убил една жена.