Прокурор Вершинин успя да постигне невъзможното: арестува служители на ГРУ и разследването продължи в ареста на 291-ви полк, защото военната прокуратура държеше там помещения. Така че задържаните бяха под непрекъснато наблюдение на полковника.
Прокурор Вершинин няма вина за случилото се по-късно. Обвиняемите бяха преместени от Шатой в затвор извън Чечня, извън неговата юрисдикция. Истинските извършители на касапницата край Дай лейтенант Александър Калагандски и ефрейтор Владимир Воеводин прекараха девет месеца в затвора в Пятигорск и след това бяха освободени, защото Главна военна прокуратура в Русия не поиска от съда да удължи мярката им за неотклонение. Затова съдът автоматично беше длъжен да ги освободи „срещу подпис, че няма да напускат окръг Шчелковски в Московска област“.
Защо двамата престъпници се озоваха в Московска област? Преди да ги пратят в Чечня и двамата са служели на края на света в Бурятия. Преместването им в Московска област означава само едно: че ГРУ и Генералният щаб са решили да ги подкрепят, като очевидно смятат, също като в случая с Буданов, че лоялно са изпълнили дълга си към родината, която обаче не е оценила по достойнство този факт.
Само капитан Едуард Улман от специалния оперативен отдел остава в ареста. Точно той дава заповедта да бъде извършено клането на 12 януари 2002 г. Подбудителят майор Алексей Перелевски остава на свобода.
Как да наречем такава ситуация? Ако чеченски партизанин застреля шестима руски военнослужещи и изгори труповете им, със сигурност няма да го пуснат просто така. Както казва Абдула Хамзаев: „В целия ми 41-годишен стаж в съдебната система като адвокат и прокурор никога преди не съм се натъквал на случай, в който обвинен в тежко предумишлено убийство бива освободен само срещу подпис да не напуска окръга.“ Попитах го: „Ако идеята за международен трибунал в Чечня, която се обсъжда от Съвета на Европа, някога се осъществи, можете ли да представите документални доказателства за случаи, в които руските специални служби са отказали да разследват военнопрестъпници и са направили всичко възможно да ги прикрият и освободят?“ Хамзаев отговори: „Колкото искате. Има стотици такива случаи.“
Пред Русия сега стои въпросът, който стоеше и пред Съединените щати след края на Виетнамската война — как да се отнасяме към войниците и офицерите, които всекидневно убиват, плячкосват, измъчват и изнасилват в Чечня? Те военнопрестъпници ли са? Или са неустрашими воини, които се борят срещу международния тероризъм с всички налични средства и пред които стои благородната и оправдаваща средствата цел да спасят човечеството? Нима идеологическият залог в тази битка е толкова висок, че всичко друго е без значение?
Надявам се, че хората от Запада имат прост отговор на тези въпроси: съдът трябва да реши. Засега обаче Русия няма отговор. Пет години след началото на Втората чеченска война през нейните бойни полета са минали повече от милион войници и офицери. Отровени от войната на своя територия, те се превръщат във важен фактор, който засяга и цивилния живот. Вече не може просто да бъдат извадени от общественото уравнение.
Случаят с полковник Буданов и касапницата край Дай са трагични и драматични. Те показаха на всички нашите проблеми и отпечатъка на Втората чеченска война върху живота ни. Разкриха нелогичното ни мислене за войната и Путин и поставиха на изпитание представите ни за това кой е крив и кой прав в Северен Кавказ. Но най-важното беше, че разобличиха патологичните промени в руската съдебна система при управлението на Путин и под влиянието на войната.
Съдебната реформа, която се опитваха да прокарат демократите и заради която Елцин направи всичко по силите си да я придвижи напред, сякаш се срути под натиска на делото „Буданов“. Но че реформаторският дух е жив, става ясно от поведението на съдия Букреев и прокурор Вершинин.
Обаче — макар да има отделни личности, способни на такива дела, — стана ясно, че в Русия няма независими съд и прокуратура. Вместо това имаме политически повлияни присъди, произнасяни под натиск.
Таня, Миша, Лена и Ринат: Къде са те сега?
Какво се случи с нас? Преди падането на СССР повечето имахме стабилна работа и добри заплати и вярвахме безкрайно и безпрекословно в утрешния ден. Знаехме, че имаме лекари, които могат да ни излекуват от всички болести, и учители, които ще ни образоват. И че не се налага да плащаме и копейка за това. Какво съществувание влачим в момента? Какви нови роли ни бяха раздадени?
Промените след края на съветската ера станаха на три етапа. Първо, по време на разпадането на СССР и при управлението на Борис Елцин всеки от нас преживя лична революция (която, разбира се, течеше паралелно с обществената). Всичко изчезна за един миг: съветската идеология, евтиният салам, парите и сигурността, че в Кремъл е нашият Бащица, който — макар и деспот — носи отговорност за нас.