— Можех да съм аз — каза. — Помниш ли? Всички го опитвахте да ме убедите да не се развеждам. Казвахте, че щял да се поправи, че имал нужда от лечение. А той щеше да ме убие.
Съдът беше снизходителен към Миша, особено когато чу историята на живота му. Осъдиха го на четири и половина години затвор. Не е никак много за убийство. Магистратите решиха, че не е психически болен и носи пълна отговорност за действията си въпреки алкохолизма.
Изпратиха го в трудов лагер в Мордовия, вдън горите. Шест месеца по-късно комендантът на лагера отишъл при Лена в московския й апартамент, в който тя вече живееше с новия си съпруг и сина, който най-накрая беше родила. Комендантът не бил сред най-интелигентните, но очевидно имал добро сърце. Решението да отиде при Лена било негово. Тъй като бил в столицата по работа, смятал за свой дълг да я намери, макар да знаел, че са разведени, и да й каже, че „нейният Михаил“ (както го нарекъл за ужас на новия й съпруг) е най-примерният затворник, който някога бил виждал, най-грамотният и най-трудолюбивият в целия лагер. Очевидно началникът на Миша имал педагогическа дарба, бил го назначил да се грижи за затворническата библиотека и той напълно я бил реорганизирал. Четял много и съветвал другите престъпници като психолог. Със собствените си ръце построил дървен параклис зад бодливата тел на лагера и се готвел да стане монах. Кореспондирал си с един манастир за наставления за избрания от него път. Комендантът информирал Лена, че подкрепял желанието на Миша да се отдаде на монашеството, тъй като то щяло да донесе само добро за поверените му убийци, изнасилвачи и рецидивисти. По поръчка на Миша щял да купи църковна утвар от магазина на московската патриаршия и да я занесе в лагера.
Накрая надзирателят обещал, че ще настоява да намалят присъдата на Миша заради примерното му поведение.
— Лена, не се ли радваш? — попитал той бившата съпруга, като забелязал, че плаче.
— Уплашена съм — отвърнала тя.
— Няма от какво — казал комендантът. — Той много се е променил и вече не е опасен. Не пие и не би убил никого. Поне аз не смятам, че е способен.
После погладил косата си, допил си чая, потрил ръце, сякаш искал да запали огън с дланите си, и добавил:
— Ако трябва да бъда честен, малко съжалявам, че ще ни напусне.
Започнахме да се подготвяме за истината, която можеше да лъсне зад това примерно поведение. Миша можеше да се появи в Москва всеки момент. Дойде през 2001 г. Няколко седмици се скиташе, защото пак нямаше къде да живее. Беше забравил немския напълно и не можеше да се адаптира към новия живот.
Отдавна знаех, че е в Москва, но се срещнахме случайно на булевард „Тверской“. Едва познах някога толкова близките черти. Седнахме на една пейка и говорихме три часа, без да спираме. Не попита за децата ми и аз не попитах за сина му. Миша просто имаше нужда да поговори с някого и някой да го изслуша.
През цялото време говореше за правилния избор на манастир. Разглеждах внимателно човека пред себе си. Не беше останало нищо от предишния Миша, или от това, което беше на млади години. Беше посивял, остарял и подпухнал. От таланта, който някога струеше от него, нямаше и следа. Беше изпълнен единствено със злоба към нещастната си съдба и говореше на затворнически жаргон. Поднесе ми купища банални глупости за смисъла на живота, и то по начин, по който го описваха в религиозните брошури за полуграмотни. Стана ми ясно що за библиотека е имало в Мордовия.
— Намери ли си работа?
— Къде? Плащат малко, а очакват много.
— Е, всички сме така. Трябва да се нагодим към това… — започнах, но Миша ме прекъсна.
— Ами аз не искам да съм като всички.
Наистина беше пълен с клишета.
— Как вървят нещата с манастира?
— Засега не могат да ме вземат. Има опашка и дори за това трябват връзки. Трябва да познаваш определени хора. А фактът, че съм бил в затвора, никак не ми помага.
— Разбираемо е, отдавна влезе.
— Аз пък не го разбирам. — Миша ставаше агресивен.
— Какво смяташ да правиш?
— Ще отида в ей тази малка църква — и той посочи с ръка зад себе си, където се намираше една от най-старите църкви в Москва. Стоеше си там усамотена, вкоренена. — Ще ги помоля да ме вземат за пазач. Казаха ми, че трябва да набирам точки, за да вляза в манастира.
И двамата се засмяхме. Само човек, роден и живял през голяма част от съзнателния си живот в СССР, знаеше типичния съветски начин да си намери добра работа, когато няма връзки. А уж си говорехме за манастири, вяра, религия, правилата на църквата, които нямат нищо общо с прозата на съветския начин на живот. Стана ни смешно.
— Странно — каза Миша — как са се преплели съветският живот и православието в нова Русия.