Зад подпухналите му като на бъбречно или сърдечно болен клепачи изведнъж ме погледна старият Миша — весел, закачлив, галантен.
— Разбира се, че са се преплели. Не се ли страхуваш, че църквата, към която толкова искаш да се присъединиш, се е превърнала в отдел на комсомола, от който някога така искаше да избягаш? Че всичко е само една пребоядисана фасада и че когато най-накрая влезеш в манастир, ще си горчиво разочарован и…
Прехапах си езика. Изгубих дар слово.
— Искаше да кажеш, че мога пак да убия някого и да го обвиня за проблемите си?
— Разбира се, че не — запелтечих, защото точно това бях на път да кажа. С Миша очевидно се бяхме върнали на една вълна.
— Точно това смяташе да кажеш. Мога само да ти отговоря, че и аз се страхувам от себе си, но няма къде другаде да отида. Ако остана тук, със сигурност ще се върна в затвора. Там се чувствах по-добре, бях на сигурно място. Манастирът е също като трудовия лагер, само че надзирателите са различни. Имам нужда някой да ме надзирава, не мога да се владея, като гледам живота около себе си.
— И какво му е на живота?
— Циничен е. Не понасям цинизма. Затова започнах да пия.
— А защо уби приятелката си? Тя цинична ли беше?
— Не, беше много добър човек и не помня защо я убих. Бях пиян.
— Значи по никакъв начин няма да останеш в този свят.
— Няма начин. Не мога да го понасям.
Повече не срещнах Миша, но знам, че не е успял да влезе в манастир. Бумащината се проточила безкрайно. Православната бюрокрация много прилича на държавната, напълно безразлична е към всичко, което не я засяга пряко. Миша направил пътека до патриаршията, попълвал формуляри, работел като пазач на църквата и живеел в нея. Постепенно отново се върнал към пиенето. Два пъти ходил при Лена да й иска пари, втория път тя отказала. И била права. Със съпруга й не работели, за да може Миша да се напива, когато му се иска. Разбира се, че била права.
Само че Миша се хвърлил под влака в метрото. Научихме за това много по-късно, и то случайно. И разбрахме, че Миша, един от най-талантливите руснаци, които някога съм познавала, е погребан като безименен бездомник. Или по-точно — погребали праха му, защото в такива случаи тленните останки се кремират. Никой не знае къде е гробът му.
РИНАТ
Можеш да тръгнеш фронтално напред, а можеш и да заобиколиш. Местонахождението на най-елитните специални разузнавателни части на Министерството на отбраната не е място, на което цивилни като мен могат да се разхождат. Но понякога се налага. Там ме заведе Ринат, един от офицерите в този полк. Ринат е майор. Никой не знае кои са родителите му. Израснал е в сиропиталище. Има ориенталски черти, дръпнати очи и говори няколко централноазиатски езика. Специалист е по събиране на разузнавателна информация. Години наред е под прикритие в Афганистан по време на войната. След това се внедрява в таджикските въоръжени банди в планините по афгано-таджикската граница и залавя на място контрабандисти на наркотици. От името на руското правителство тайно е помагал на настоящите президенти на бившите съветски републики да се възкачат на власт. И естествено, прекарал доста време в Чечня по време на двете войни. Гърдите му са покрити с медали.
С Ринат търсим дупка в оградата. Той иска да ми покаже в какви омерзителни казарми живее въпреки медалите си. Иска да видя и къщата във военното градче, в която се е надявал да се премести, но късметът му изневерил. И въпреки че става въпрос за елитен и добре обучен полк, успяваме да намерим дупката, която търсим. И то каква дупка — през нея не само че можехме да минем и двамата, ами можехме да прекараме и танк.
Продължаваме да вървим още пет минути и стигаме до градчето, в което живеят шпионите. Сутрин е. Около нас минават намръщени офицери в почивен ден. Времето никак не е ведро. Газим до колене в кал, не вървим, а се пързаляме и непрекъснато си гледаме в краката къде стъпваме.
Вдигам поглед и пред мен се разкрива чудна гледка — като мираж сред неприветливите пететажни сгради се кипри новичък сиво-зелен многоетажен жилищен блок.
— Ето така започна всичко — казва Ринат. — Аз, разбира се, исках апартамент. Наскитал съм се по света. Синът ми расте, а аз съм все някъде на война.
Майорът млъква насред изречението и изведнъж предприема маневра, която ме изненадва. Покрива с длани лицето си и се превива на две, сякаш е прострелян и има нужда да се скрие в окоп. Прошепва ми тихичко да се правим, че не се познаваме. Моли ме да сведа очи и да не размахвам ръце, за да не привличам внимание.
— Но какво има? — питам. — Да не би да сме в засада?