Шегувам се, разбира се.
— Не трябва да го ядосваме — казва тихо Ринат и продължава заблуждаващата си маневра. И като добре тренирани шпиони бързо и ловко, но без излишен шум, сменяме посоката.
— Кого не трябва да ядосваме? — питам, когато Ринат въздъхва облекчено и вдига глава, за да покаже, че опасността е преминала.
— Петров, заместник-командира.
И обяснява, че се наложило да се държим така, защото той карал срещу нас. Спрял колата пред новия красив блок, където живеел. Когато изчезна във входа, Ринат се отпусна и разходката ни продължи. Стигнахме до хубавата сграда, която Ринат гледаше завист и копнеж.
Честно казано, бях объркана. Познавам донякъде военната автобиография на Ринат, знам, че е безстрашен, и затова съм учудена. Чудя се какво го плаши най-много. Смъртта?
— Не, научих се да живея със смърт около себе си. Но не искам да се хваля.
— Да не те пленят?
— Да, от това, разбира се, се страхувам, защото знам, че ще ме измъчват. Виждал съм как става. Но не се боя чак толкова от плен.
— Тогава от какво?
— Сигурно от мира, от цивилния живот. Нищо не знам за него. И не съм подготвен.
Ринат е на 37 години. Цял живот не е правил нищо друго, освен да воюва. Раняван е навсякъде. Има язва на стомаха и дванайсетопръстника, нервната му система е разбита. Непрекъснато изпитва силна болка в ставите и понякога получава мозъчни спазми, които се дължат на няколко ранявания в главата.
Наскоро майорът решил, че е време да се установи, да загърби войната и да се върне в нормалния живот. И открил, че не знае нищо за него. Например откъде да получи квартира. Със сигурност заслужава апартамент заради всичките му заслуги в защита на държавата. Или пък някакви пари?
Когато Ринат се обърнал към Петров с такава молба, станало ясно, че не може да очаква нищо. Решил, че докато е изпълнявал специални държавни мисии из планини, далечни страни и континенти, страната му се е нуждаела от него и го е възнаграждавала с медали. Но щом здравето му се разклатило и той решил да се опита да спре, се оказало, че няма нищо зад гърба си и военната машина се кани да го остави на улицата. Дори се канели да го изгонят от малкото му ъгълче в казармите, където в момента живеел заедно със сина си.
Ринат има син на име Едик, който отглежда сам. Майката на момчето починала преди няколко години и Едик дълго време живял сам в офицерските общежития и чакал баща си да се върне от многобройните си войни и важни бойни мисии.
— Знам как да убия враг, без да издаде и един звук — казва ми Ринат. — Мога да се изкача тихо и ловко в планината и да превзема позиция. Отличен катерач и планинар съм. Разчитам планинските пътеки по клонки и храсти и знам кой е минал по тях и къде се крие. Усещам планините, казват, че това е талант, но не мога да си намеря жилище. Неспособен съм да постигна каквото и да било в цивилния живот.
Пред мен стои един нещастен професионален убиец, обучен от държавата. Като него има много. Правителството хвърля хората във войната, те живеят сред битки с години, след това се връщат и не знаят как да се справят с правилата на мирния живот. Пропиват се, присъединяват се към банди, стават поръчкови убийци и новите им господари им плащат много пари, за да очистят тези, които според тях застрашават интересите на държавата.
А държавата? Не дава и пукната пара. При Путин тя практически спря да се интересува от офицерите, завърнали се от война. Сякаш има интерес да захранва престъпните банди с възможно най-голям брой професионално обучени убийци.
— С това ли смяташ да се занимаваш, Ринат?
— Не, не искам да правя това, но ако с Едик се окажем на улицата, не бих изключил подобна възможност. Мога да правя само това, на което са ме научили.
Най-накрая изгазваме през калта и стигаме до една неугледна развалина. Наричат я „триетажка“, в нея живеят офицерите. Качваме се на втория етаж и зад олющената врата се открива мизерна спартанска стая.
През целия си живот майорът никога не е имал собствен дом. Първо е живял в сиропиталище в Урал. След това в казармите на военното училище, в което постъпил направо от детския дом. После гарнизонните общежития, палатките. От 16 години е в армията, непрекъснато е в движение, защото е положил клетва да служи на страната си. През последните единайсет години Ринат непрекъснато пътува от мисия на мисия. При такъв живот няма как да се сдобиеш със собственост.
— Но съм щастлив — казва майорът. — Никога не съм си и помислял да спра да се бия. Мислех си, че това ще продължава вечно.
Всичко, което Ринат притежава, се събира в една раница. Майорът отваря разнебитения шкаф с инвентарен номер и ми я показва.