Деветдесет и пет процента от всички наказателни и граждански дела в Русия се гледат в районните съдилища и в този смисъл те наистина са основно звено на съдебната система на страната. Но в действителност това е фикция. Районният съд е изключително зависим и манипулируем. Основната причина за това е, че вишестоящите магистрати от областните и републиканските съдилища нямат никакво желание да прилагат съдебната реформа и да загубят контрола, който имат над районните съдилища. Последните са независими по конституция, но в действителност върховенството на този закон няма никакво значение. Районните съдилища просто никога не са получавали процедурна независимост.
Законът дава на областните съдилища право на процедурен контрол върху районните и общинските, т.е. те носят отговорността да наблюдават как се прилага правото там. Този процедурен надзор означава, че присъдите в районните и общинските съдилища се разглеждат и оценяват от областните съдилища, които решават дали те са правилни, или допускат пропуски. Процедурната зависимост прераства в организационна и професионална. Един нискостоящ съдия, който не се вписва в картинката, е уязвим като малко дете. Високопоставен магистрат има правото да го критикува и да анулира присъдите му както сметне за добре, и то без да дава отчет никъде. Областният съд може да анулира присъда на районния, без да дава обяснения за причините и за това как трябва да се поправят нещата.
Областният съд не носи отговорност за окончателната присъда, но води статистика, за да покаже колко дела и от кой районен съдия са върнати. Тази статистика е основата за определянето на бонусите за съдиите, тя дава основание те да бъдат награждавани или лишавани от привилегии, да получават или не почивки през лятото и зимата, да се придвижват или не напред в списъка на чакащите за жилище (което също зависи от областния съд, защото заплатите на съдиите не са достатъчни, за да могат сами да си купят апартаменти), дали да бъдат продължени правомощията им и т.н.
Това е механизмът районните съдии, които по конституция са „фундаментът“ на системата, да се оказват по-зависими от висшестоящите, отколкото бяха при съветския режим. А на пръв поглед конституцията изключва такива йерархични отношения и разпорежда, че всички магистрати са равни и независими и се назначават лично с указ на президента. Но в действителност е съвсем различно. Те може и да са равни при назначаването им, но не и когато трябва да бъдат уволнени. Ако председател на областен съд иска да си го върне на някоя районен магистрат, всички козове са в него. Но ако районните съдии имат нещо против председателя на областния съд, то те просто имат лош късмет. Нямат никакви лостове за неговото сваляне.
Същите тези закони и правила важат и за колегията, прилагат се от разпадането на СССР до сега и точно те дадоха възможност на Овчарук да стане това, което е: пазител на уралската съдебна система от всички съдии, които биха могли да издадат непредвидена присъда. Юриспруденцията няма механизми срещу самозабравили се висши магистрати. Техните ограничения са чисто морални. Единственият начин системата да функционира задоволително е на мястото на Овчарук да седи човек с различни морални и етични ценности. Що за система е това?
Но да се върнем на районния съдия Балашов. Можеше ли той да постъпи по друг начин в случая с Федулев и ако можеше, какво би трябвало да направи? Трябваше само да отложи разглеждането на спора и е имал пълното право да го направи.
В процеса на подготовката на превземането на „Уралхиммаш“ Федулев и съучастниците му проверили много районни съдилища в Екатерининбург, за да видят дали ще им свършат работа.
Всички се съгласили да постъпят като Балашов с изключение на Чкаловския съд. Иван Овчарук преместил председателя на този съд Сергей Кияйкин на работа в Магадан, град в далечния североизток на страната. Традиционно се смята, че „да те пратят в Магадан“, означава да те пратят на заточение. Кияйкин бил упорит човек. Израснал в Екатерининбург, човек с корени и достойнство в града и региона на Урал, завършил инженерна химия и работил в престижния „Уралхиммаш“. Но бил доволен да се махне колкото се може по-далеч от родното си място. Не искал да го убият или семейството му да пострада.