Отново е март 2003 г., но този път сме в Москва. Президентът преназначава Иван Овчарук за председател на Свердловския областен съд.
Още истории от провинцията
Старецът от Иркутск
Зимата на третата година от мандата на Путин, 2002/3 г., беше много мразовита. Ние сме северна страна: Сибир, мечки, кожи, все такива неща. Та се предполага, че би трябвало да сме подготвени за студа.
Но за съжаление нас винаги всичко ни изненадва. Като например да ни падне сняг върху главата от някой покрив. В тези изненади влиза и студът, който предизвика следващите по-долу ужасни събития.
В Иркутск, в дълбините на Сибир, на пода на апартамента си е намерен замръзнал старец. Минал е 80-те, обикновен пенсионер, един от онези, при които „Бърза помощ“ отказва да ходи, защото са прекалено възрастни. Отговорът им по телефона е ясен и категоричен: „Е, какво очаквате? Разбира се, че ще му е зле, от възрастта е.“ Този възрастен човек живеел сам, бил ветеран от Втората световна война, един от хората, освободили света от нацизма, имал медали и държавна пенсия. Бил един от онези, на които президентът Путин изпраща поздравления за Деня на победата 9 май, за да им пожелае щастие и добро здраве. Но нашият старец, нашият ветеран не бил разглезен от прекалено внимание от страна на държавата и затова плачел над тези писма с преснимани подписи. През януари 2003 г. той починал от хипотермия. Замръзнал на пода, където паднал. Името му е Иванов, най-често срещаната руска фамилия. Има стотици хиляди Иванови в Русия.
Ветеранът от войната Иванов замръзнал на пода, защото апартаментът му не бил отоплен. Би трябвало да бъде, разбира се, както и другите апартаменти от неговия блок, както и всички апартаменти в Иркутск през третата година от управлението на Путин.
Защо станало така? Обяснението е просто. Тръбите за отопление в цяла Русия са износени, защото са поставени още по съветско време, а то отмина преди повече от десетилетие и слава Богу за това! Тръбите отдавна са протекли, а комуналните служби, чиято грижа би трябвало да са, не правят нищо. Комуналните служби са централизиран държавен монополист. Всеки месец трябва да им плащаме солидна сума пари за несъществуваща техническа поддръжка, но те просто не ни обръщат внимание и продължават да не си вършат работата и периодично ни искат увеличаване на таксата. Правителството го позволява и работещите в комуналните услуги така са свикнали да не правят нищо, че продължават все по стария начин.
Обаче настъпва денят, в който монополизираните и течащи от дълго време, но отдавна непоправени тръби се спукват. Насред зима е, ужасен студ. Установяват, че няма как да ги подменят. Комуналните услуги нямат пари за това. Никой не знае какво се е случило с парите, които им плащаме. Цялата инфраструктура от съветско време се разпада. Странно е, че няма с какво да я заменим, след като произвеждаме хиляди километри всякакви видове тръби годишно. „Страната няма средства за тази цел“ — казват хората от правителството на Путин и свиват рамене, сякаш нямат нищо общо. „Какво значи няма пари?“ — питат тихо опозиционните политици и се правят, че защитават правата на хората. Президентът публично смъмри премиера. И това беше всичко. Политиците се споразумяха да се разграничат. Не стана скандал. Правителството не падна. Дори ресорният министър не подаде оставка. И какво от това, че хората трябва да крачат из домовете си, за да се сгреят, да спят и да ядат със зимни палта и ботуши? Тръбите ще бъдат поправени като дойде лятото.
Старецът, който почина, беше откъртен с лост от вледенения под от негови съседи от комуналния апартамент и кротко погребан в замръзналата сибирска земя. Не беше обявен траур.
Президентът се направи, че нищо не се е случило в държавата му или с някого от неговите избиратели. Остана си все така надменен по време на погребението и страната преглътна мълчанието му. За да укрепи позициите си, Путин дори смени курса. Произнесе мрачна реч за това, как терористите са виновни за всичко лошо в Русия и че основен приоритет на държавата е унищожаването на международния тероризъм в Чечня. И след краткото отклонение животът на нацията се върна обратно в релсите си. На обществото не беше позволено да разсъждава върху несправедливостите, които се случваха пред очите му.