Можете ли да повярвате? Личният състав, който поддържа ядрения щит на световна суперсила, се храни по милост!
Чудя се как ли се чувства президентът, когато ходи на срещи на Г8.
Добре, всички офицери от Рибачие отиват сутрин пеша на работа. По пътя обаче жужат като разгневен кошер. Обсъждат въпросите, които ги вълнуват: докога ще се примиряваме с това положение? Към каква пропаст вървим?
Разгорещените им политически дискусии се нажежават още повече от гледката пред очите им. Докато вървиш към кей номер 5 например, където е закотвена и „Вилючинск“, виждаш остров Хлебалкин, на който се намира разнебитеният док. Преди 2–3 години на Хлебалкин имаше по 15 или 16 подводници за ремонт. Днес повърхността на водата е спокойна и гладка като огледало и не се вижда нито един съд. Офицерите са информирани, че поддръжката на подводниците влиза в режим на жестоки икономии.
— Отвратителна гледка — каза Дикий. — Много добре знаем какво значи това. Техниката ни трябва да се поддържа на ниво. Не може просто да седиш и да очакваш чудеса. Подводниците не са столетници, които нямат нужда от лекар. Инцидентите са неизбежни.
Разрухата е демобилизирала напълно някои от офицерите в Рибачие. Други е тласнала към порока. Напоследък в гарнизона са виждали какво ли не: от странно поведение до самоубийства.
— Сегашното положение потиска офицерите — казва ми Дикий. — Затова толкова настоявам всички да идват на вдигането на знамето точно в 8 часа. Трябва да видят очите на командира си и да прочетат в тях, че всичко е наред, че ситуацията е стабилна и продължаваме да изпълняваме дълга си каквото и да се случи. Въпреки всичко.
„Офицерски глупости! Красиви думи и мътни мозъци!“ Много от четящите тези редове биха се изказали така за чувствата на капитан Дикий. Донякъде ще са прави. Това наистина са възвишени чувства, но офицерите, които все още не са се уволнили от разпадащия се Тихоокеански флот, продължават да изпълняват задълженията си само защото все още се държат за тези красиви думи като удавник за сламка. Те са хора с принципи и идеали. Затова са постъпили във флота. Сами са заявили желание да служат на подводници, защото това е престижно и са очаквали шеметни военни кариери и високи заплати. Видели са и други времена и очакват да се върнат.
Но тъй като животът не е подреден и логичен като книга или филм, в Рибачие възвишеното мирно съжителства с абсурда и рутината.
— Невъзможно е да се живее така, както живее съпругът ти! Човек понякога се нуждае от малко време за себе си.
Лариса Дикий е поразително красива жена, родена е в Житомир в Украйна. Жертвала е собствения си живот, живее на ръба на мизерията, за да може съпругът й да изпълнява своя дълг. В отговор се смее палаво.
— Всъщност на мен животът ми харесва и такъв какъвто е. Поне винаги знам къде е съпругът ми. Няма къде да се скрие от мен, така ми спестява мъченията на ревността.
Дикий стои до нас. Усмихва се неловко като ученик, който току-що е получил любовно обяснение от красавицата на класа. Откривам, че капитанът е срамежлив. Изчервява се. Направо ми се доплаква. Осъзнавам, че огромното бреме на отговорността, която носи командирът на ядрената подводница, е напълно несъвместимо не само с начина и стандарта му на живот, но и с възрастта и външността му.
Когато е вкъщи и без униформа капитан първи ранг Алексей Дикий прилича на гимназист отличник — слаб и меланхоличен. И то по критериите на Москва, където младежите все още съзряват късно. Да не забравяме, че е само на 34 години.
— Вече направи 32 години стаж във флота. Време ти е да се пенсионираш — казва Лариса.
— Всъщност бих могъл — отвръща капитанът все още притеснен.
— Какво имаш предвид? Че си влязъл във флота на 2 години? Че като син на благородници се регистриран в полка още при раждането си и когато си навършил пълнолетие вече си имал солиден военен стаж и еполети? — притискам го аз да отговори.
Капитанът се усмихва. Усещам, че няма търпение да ми каже. Баща му наистина е бил флотски офицер и сега, разбира се, е пенсионер. Дикий израснал в Севастопол в черноморска военна база.