— А за тези трийсет и две години служба… — започва той, но го прекъсва жизнерадостната му съпруга.
— Означава, че цялата му служба е минала в най-трудния от всички сектори, на подводница, в непосредствена близост до ядрени реактори и оръжия. Тук една година се брои за три.
— Дори само заради това не ти ли се струва, че държавата отдавна е трябвало да те окъпе в злато? — настоявам аз. — Не ти ли е обидно, че трябва да си делиш вечерята с още двама души, сякаш си студент?
— Не, не ми е обидно — отвръща той спокойно и уверено. — Би било напълно безсмислено ние, подводничарите, да вдигаме стачка. В нашето затворено градче всички живеят по този начин. Оцеляваме, защото си помагаме. Непрекъснато си даваме храна и пари назаем един на друг.
— Ако роднини изпратят на някого колет с храна, семейството веднага организира пиршество — казва Лариса. — Имаме си кръг от приятели, с които си ходим на гости и си отяждаме. Ето така живеем.
— Родителите ти пращат ли колети от Украйна?
— Разбира се. И с тях храним всичките си гладни приятели.
Тя се засмива високо.
Както казва един наш писател, от тези хора можеш да правиш пирони.
Любопитно е, че минаха доста години и вече много време ни дели от падането на комунистическата партия, но определени навици от миналото си остават. Сред тях най-неизтребимият е патологичната липса на уважение към хората, особено тези, които въпреки всичко остават безрезервно отдадени на работата си и наистина обичат каузата, на която служат. Правителството така и не се научи как да благодари на онези, които са посветили живота си в служба на отечеството. Работите много? Е, продължавайте, докато не изплезите език или не ви се пръсне сърцето. С всеки изминал ден властта става все по-нагла и убива волята на най-достойните си граждани.
А те с маниакално постоянство залагат винаги на губещата карта.
Няма съмнение, че комунизмът е истинска катастрофа за Русия, но днешният ни живот е дори по-лош.
Продължаваме да си говорим за възвишени неща с капитан Дикий в командната кабина на „Вилючинск“. Рибачие е напълно затворен за външни и любопитни хора град, дори офицерските съпруги нямат достъп до секретните кейове. Но за мен най-неочаквано военното разузнаване направи изключение.
Хищническата бойна природа на „Вилючинск“ е видна още от брега. На носа й има страховито произведение на изкуството: озъбена косатка. В желанието си да изобрази животното колкото се може по-заплашително художникът му е нарисувал повече зъби, отколкото нормално се срещат в природата. Изображението на косатката не е случайно. Първото име на подводницата веднага след построяването е именно „Косатка“, преименувана е наскоро. Причината е пълна загадка за офицерите, но нямат проблеми с новото название.
Опознавателният тур ми дава изключително важна информация и може би точно заради нея ме пуснаха на подводницата. Минавам покрай ужасяващ вулкан — да не дава Бог да изригне в грешната посока. Атомният реактор и ядрените ракети са взривоопасна смес. Подводницата е пълна с ядрени оръжия, икономиката ни е в криза и в армията цари пълен хаос. Нима има нещо по-плашещо от това?
Продължаваме обиколката, Дикий не спира да ми излага възгледите си и разбирам, че в идеологията е доста педантичен. Не допуска компромиси във въоръжените сили, независимо какви промени се случват в обществото. Категорично отрича правото на неподчинение на „престъпна заповед“, а тази идея упорито обикаля армията от 1991 г. насам. Смята, че ако отпуснеш съвсем малко дисциплината, ако позволиш на подчинения да не изпълни дори елементарна заповед, защото му се струва глупава или неправилна, цялата система ще се разпадне като при ефекта на доминото. Армията е пирамидална структура и никой не може да си позволи да рискува с нея.
И капитан Дикий, и другите присъединили се към разговора ни офицери, чиито униформи са обсипани с награди за героични подводничарски мисии от по няколко месеца, имат различно отношение към две понятия. От едната страна е родината, на която служат, а от другата — Москва, с която са в конфликт. Казват, че Русия и нейната столица са две отделни държави.
Офицерите са искрени. Погледнато от Камчатка, случващото се във въоръжените сили изглежда доста нелепо. Защо Министерството на отбраната упорито отказва да плаща за поддръжката на ядрените подводници, когато знае много добре, че не само е невъзможно, но е и напълно забранено военнослужещите сами да вършат тази работа? Защо безмилостно отписват 10–15 годишни съдове, в които все още има много години живот? Защо всъщност систематично правят на решето ядрения си щит, създаден с толкова усилия от цялата нация? И то точно когато съществува реална заплаха заради огромния брой китайски ядрени подводници, които плават непрекъснато край руската акватория.