„Норд-Ост“: новата приказка за разрушението
Москва, 8 февруари 2003 г. Улица „Дубровская“ 1, позната вече на целия свят като „Дубровка“. В претъпкания театър, чиито снимки само преди три месеца се появиха по всички световни вестници, списания и телевизии, се носи приповдигната празнична атмосфера. Официални костюми, вечерни рокли, целият политически „бо монд“ се е събрал там. Въздишки, целувки, прегръдки, виждат се министри от правителството, депутати, лидери на парламентарни групи и партии, има отрупан с всичко бюфет…
Празнуват окончателната победа над международния тероризъм в нашата столица. Поддържащите Путин политици ни уверяват, че възстановяването на представленията на мюзикъла „Норд-Ост“ означава точно това. Тази вечер той ще се изпълнява за първи път след като на 23 октомври 2002 г. неохраняваният театър заедно с актьорите и публиката беше завзет от няколко десетки терористи от Чечня. Те се надяваха да принудят президента Путин да прекрати Втората чеченска война и да изтегли войските си от тяхната република.
Не успяха. Никой не се изтегли от никъде. Войната си продължава както преди, без съмнение в законността на методите й. Единственото ново нещо беше, че на 26 октомври всичките 800 души в сградата бяха обгазени — както терористите, така и заложниците. Секретното бойно отровно вещество беше избрано лично от президента Путин. Газовата атака беше последвана от нахлуване на специални антитерористични части, които избиха всички терористи и почти 200 заложници. Много хора умряха, без да им бъде оказана медицинска помощ, а газът беше държан в тайна дори от лекарите, които трябваше да спасяват животи. Още същата вечер президентът обяви, без да трепне, че това е победа на Русия над „силите на международния тероризъм“.
На гала-представлението на 8 февруари никой не си спомня за жертвите на смъртоносната спасителна операция. То се превръща в типично модно московско събиране, на което май доста хора забравят за какво вдигат наздравици. Пият и танцуват, ядат, много от тях се напиват и всички говорят весели безсмислици, които изглеждат още по-цинични, защото всичко това се случва на мястото, където са загинали стотици хора, нищо че е ремонтирано за рекордно кратко време. Роднините и близките на загиналите в трагедията „Норд-Ост“ категорично са отказали да дойдат на празненството, тъй като са го сметнали да светотатство. Президентът също няма възможност да присъства, но изпраща поздравление.
Защо изпраща поздравление? Защото никой не може да ни победи. Посланието му е издържано в типичната съветска реторика и изобилства от типични сталинистки ценности: жалко за загиналите, но интересите на обществото стоят на първо място. Продуцентите горещо благодарят на президента за разбирането на комерсиалните им проблеми и обещават на публиката приятни преживявания, ако се върне в залата. Мюзикълът е получил „нов творчески импулс“.
А сега обратната страна на медала, хората, с цената на чийто живот президентът укрепи позициите си в международната антитерористична коалиция. Нека се обърнем към тези, които не получиха „нов творчески импулс“ от събитията, а бяха съсипани. Нека се обърнем към жертвите, които днешната държавна машина се опитва да забрави колкото се може по-бързо, а и да накара нас да направим същото. Нека се обърнем към етническото прочистване, което последва терористичния акт, и новата държавна идеология, обявена от Путин: „Няма да жалим сили и средства. Никой да не се съмнява в това. Дори цената да е прекалено висока.“
Петият
Ярослав Фадеев е момче от Москва. Той вече е първи в окончателния списък с убити по време на акцията „Норд-Ост“. Официалната версия за събитията твърди, че четиримата заложници, умрели от куршуми, са били застреляни от терористите и че специалните части на ФСБ, старата служба на Путин, никога не грешат и не са стреляли по заложници.
Но няма как да избягаме от факта, че през главата на Ярослав е преминал куршум, въпреки че името му го няма сред „четиримата застреляни от терористите“. Ярослав е петият, загинал от куршум. В графата „причина за смъртта“ в официалния му смъртен акт, издаден на майка му Ирина за погребението, не пише нищо.
На 8 ноември 2002 г. десетокласникът от московско училище Ярослав щеше да навърши 16 години. Семейството е планирало голямо празненство. Застанал над ковчега на останалия завинаги на 15 години младеж, дядо му, московски лекар, отбелязва: „Така и не успяхме да се избръснем заедно поне веднъж.“