На мюзикъла отиват четирима — двете сестри Ирина Фадеева и Виктория Кругликова и техните деца Ярослав и Настя. Ирина е майка на Ярослав, а Виктория — на 19-годишната Настя. Ирина, Виктория и Настя оцеляват, но Ярослав загива при обстоятелства, които така и не са разследвани докрай.
След атаката с газ Ирина, Виктория и Настя са изнесени от театъра в безсъзнание и закарани в болница. Ярослав изчезнал без следа. Нямало го в никой от междинните списъци. Липсвала каквато и да е официална информация. Горещата телефонна линия, обявена от властите по радиото и телевизията, не работела. Роднините и близките на заложниците се щурали по цяла Москва, сред тях били и приятели на споменатото семейство. Бродели из града, поделили си моргите и болниците, които да проверят.
Най-накрая в моргата на улица „Холзунов“ намерили тяло № 5714, което отговаряло на описанието на Ярослав, но не могли да потвърдят, че наистина е той. В джоба му намерили паспорт на името на майка му, Ирина Владимирова Фадеева, на страницата за деца пишело: „Син, Ярослав Олегович Фадеев, 18.11.1988 г.“. А истинският Ярослав е роден през 1986 г.
Както обяснява по-късно Ирина: „Сложих паспорта си в джоба на сина ми. Той нямаше никакви документи за самоличност в себе си. Тъй като беше много висок и изглеждаше поне на 18 години, се боях, че ако чеченците започнат да освобождават децата и юношите, Ярослав може и да не бъде включен заради ръста си. Затова както седях в залата, се наведох под седалките и написах данните му в паспорта си, като промених годината му на раждане, за да го изкарам още по-малък.“
Приятелят на Ирина Сергей отишъл при нея в болницата на 27 октомври и й казал, че е намерено тяло № 5714. Казал й за паспорта в джоба на панталоните и приликата на трупа с Ярослав. Въпреки студа Ирина изтичала от болницата и се измъкнала през една дупка в оградата, както си била по нощница.
Оцелелите заложници били откарани в болници, където пак ги държали като заложници. По заповед на специалните служби им било забранено да се прибират у дома. Не им позволявали да звънят по телефона или да бъдат посещавани от семействата си. Сергей успял да влезе, като подкупил всички, които срещнал: сестри, охрана, санитари и полицаи. Тоталната корупция в обществото отваря дори и най-здраво заключените врати.
Ирина побягнала от болницата и се отправила към моргата. Там на екрана на компютър й показали снимка и тя веднага познала Ярослав. Помолила да види тялото, огледала го много внимателно и открила две дупки от куршум в главата — входяща и изходяща. И двете били запълнени с восък. Сергей бил с нея и се изненадал от привидното й спокойствие. Тя се владеела и не показвала никакви емоции.
— Бях наистина доволна, че най-накрая съм го намерила — казва ми Ирина. Докато лежах в болницата, бях премислила всичко. Реших как да се държа, ако синът ми е мъртъв. Когато в моргата се убедих, че това наистина е Ярослав и че животът ми е свършил с неговата смърт, просто направих това, което бях обмислила по-рано. Спокойно помолих всички да напуснат залата, в която бяха донесли тялото му от фризера. Казах, че искам да остана насаме със сина си. Бях помислила предварително, че точно това ще кажа. Виждате ли, преди да умре му обещах нещо. Когато бяхме затворени там, в края на последния ден, няколко часа преди да пуснат газа, той ми каза: „Мамо, сигурно няма да оцелея. Не мога повече. Мамо, ако нещо се случи с мен, как ще изглежда?“ Отвърнах му: „Не се страхувай от нищо. Винаги сме били заедно, ще бъдем заедно и там.“ Той ме попита: „Мамо, а как ще разбера, че си там?“ Отговорих му: „Ръката ти винаги ще бъде в моята, така ще се намерим, хванати за ръце. Няма да се изгубим. Само не ми пускай ръката, стискай я здраво.“ Но вижте какво стана. Чувствах, че съм го измамила. Никога не се бяхме делили, докато беше жив. Никога. Затова бях толкова спокойна: бяхме заедно в живота и в смъртта, в отвъдното също щяхме да сме заедно. Когато останах насаме с него в моргата, му казах: „Ето ме, не се тревожи. Намерих те и идвам, за да съм заедно с теб.“… Никога не съм го мамила… Затова бях толкова спокойна. Излязох през задната врата, за да избегна приятелите, които ме чакаха, и помолих асистентите да ме пуснат през изхода за персонала. Когато излязох навън, спрях една кола, отидох до най-близкия мост и скочих от него. Не се удавих обаче. По реката плаваха парчета лед и аз паднах между тях, не мога да плувам, но не потънах. Усещах, че не потъвам и си мислех: „Е, може поне да ми се схване кракът.“ Но и това не стана. И за зла беда някакви хора ме извадиха. Попитаха ме откъде съм и какво правя вътре. Казах им: „Току-що идвам от моргата, но моля ви, не съобщавайте за мен.“ Дадох им телефонен номер, на който да се обадят, и Сергей дойде да ме вземе. Правя всичко по силите си да се справя с положението си, но отвътре съм мъртва. Не знам как се справя той без мен.