Ирина не се поддала на жалките му опити за изнудване. След четиричасовото въртене на шиш в прокуратурата си тръгнала и отишла право на гробищата, за да пази гроба на сина си. Било в края на ноември, когато в Москва вече е много студено. Отново приятели я спасили от сигурна смърт. Те тръгнали да я търсят из града, след като същата нощ не се прибрала у дома.
Ярослав бил внимателен и кротък, много ученолюбиво момче. Учел в музикално училище, докато другите деца на неговата възраст тичали по улиците, пиели бира и се упражнявали в ругатни. Много страдал за това, искал да е „силен и здрав“, да бъде по-агресивен, дързък и безстрашен.
Водел си дневник като повечето на неговата възраст. След събитията на „Норд-Ост“ Ирина го прочела. Вътре разсъждавал какво харесва и какво не харесва у себе си. Написал: „Мразя се, че съм такъв страхливец и се плаша от всичко, както и че съм нерешителен.“… „Какви черти искаш да възпиташ в себе си?“ — питал дневникът. „Искам да съм силен.“ Имал приятели в училище, но те не били от момчетата, които другите смятали за силни и които момичетата харесвали. Вкъщи проявявал чувство за хумор, разкривал се, можел да бъде дързък и да се налага. Но навън започвали проблемите.
Ирина е изключително тъжна, че има неща, които така и не успяла да му каже, най-вече че така и не му обяснила колко много му се възхищава.
— За мен например хората си мислят, че съм силна — казва ми Виктория, лелята на Ярослав. — Но когато бях там вътре, се бях разпаднала на парчета. Три жени стояхме до него, той беше най-малкият, но въпреки това ни даваше кураж като голям мъж. Дъщеря ми съвсем си изпусна нервите. Трепереше и плачеше. „Искам да живея, мамо, не искам да умирам, мамо.“ Но той беше спокоен и смел. Даваше сили на Настя, подкрепяше ни, опита се да поеме цялата отговорност, както се полага на един мъж. Например една от чеченките видя, че сме сложили децата между нас, за да ги предпазим… С Ирина си помислихме, че ако започне атака, така ще можем да ги прикрием с телата си. Тогава тази жена се приближи до нас, в ръката й имаше граната. Докосна Настя по крака и аз й казах: „Би ли се махнала?“ А тя погледна към Настя и отвърна: „Не се страхувай. Ако съм точно до вас, няма да усетите нищо. Ще умрете за миг, а тези, които са по-далеч, ще се мъчат повече.“ И се отдалечи, а Настя ми каза: „Мамо, помоли я да се върне при нас, моля те. Каза, че няма да усетим нищо.“ Настя беше съсипана. Аз много добре знаех, че ако чеченката стои до нас, нямаше да имаме никакъв шанс за оцеляване, но тя не го разбираше. Като беше далеч, поне имаше някаква надежда…
Друг път пък терористите ни заплашиха, че ако никой не дойде да преговаря с тях, ще започнат да ни избиват и че първият застрелян ще бъде някой, който служи в полицията или в армията. Естествено, много хора веднага си изхвърлиха военните книжки, но терористите ги намериха и започнаха да четат имената им от сцената. Изведнъж чухме: „Виктория Владимировна, родена през 1960 г.“ Това бях аз. Само че с друга фамилия… Положението беше много лошо. Никой не отговори. Терористите тръгнаха да преглеждат редовете. Дойдоха при мен. Ирина каза: „Заедно ще отидем.“ Терористите искаха военните и полицаите да отидат някъде с тях и всички си мислехме, че ще ги застрелят. Казах на Ирина, че поне една от нас трябва да оцелее, иначе родителите ни остават напълно сами… Намериха Виктория Владимировна, която търсеха, но докато все още не беше ясно какво ще стане, Ярослав дойде и седна до мен. Хвана ме за ръката и каза: „Лельо Вики, не се страхувай. Ако нещо се случи, аз ще дойда с теб. Прости ми за всичко, прости ми.“ А аз му отвърнах: „Не се притеснявай, всичко ще се нареди“… Не знам откъде намери толкова сили. А ние си мислехме, че е дете…
Наистина си беше страшно, оставяха ни да слушаме какво говорят за нас по радиото. Така разбрахме, че президентът мълчи, че Жириновски в типичния си хардлайнерски стил е заявил, че Думата няма защо да си губи времето с терористичен акт. Не си струвало да се обсъжда, защото било фалшива тревога…
След като измина първият ден, ни се стори, че можем да седим така и седмица, докато междувременно властите успеят да измислят някакво решение, различно от атака на театъра. Беше ни тежко. Трудно се запазва спокойствие в такава ситуация. Но Ярослав успяваше — завършва Виктория.
Животът на Ирина се променил напълно. Сега не работи. Няма сили да ходи на работа като преди, когато Ярослав бил жив. Колегите й били много жизнерадостни хора. Всички се познавали добре и празнували всеки успешен изпит на сина й, всяка висока оценка, която изкарвал. Непосилно й е дори да се разхожда из Москва, защото по същите улици е вървяла с момчето си и накъдето и да се обърне, я заливат спомени.