Властите оказаха всякакъв натиск, за да се измъкнат чисти от обвиненията, като използваха и цялата пропагандна машина на тяхно разположение, държаха се сякаш бяха не виновни, а потърпевши.
На 23 януари 2003 г. съдия Горбачова, която можем спокойно да определим като „телефонен съдия“, опирайки се на технически подробности, отхвърли първите три иска. Федералният закон за борба срещу тероризма може да се тълкува по различни начини и между отделните му постановки има противоречия. Едно от възможните тълкувания е, че държавата не е длъжна да компенсира жертвите на терористични актове за загубите, които са претърпели. Всъщност съдията направи нещо повече от отхвърляне на исковете. Тя придружи решението си с поток от обиди, които бяха толкова безсрамни, колкото и пропагандата на властите, а и без съмнение именно те са я накарали да постъпи така. Заседанията се превърнаха в поредица от непростими обиди и унижения, насочени към ищците.
Ето няколко примера от заседанието на 23 януари.
— Карпов, седнете! Казах да седнете!
— Но аз искам да кажа нещо…
Съдия Горбачова прекъсва ищеца Сергей Карпов насред изречението. Той е баща на Александър Карпов, популярен московски певец, поет и преводач, който се е задушил по време на атаката.
— Седнете, Карпов, или ще накарам да ви отстранят. Пропуснахте възможността да представите писмено становището си пред съда.
— Не съм, просто никой не ми е казал.
— Ето, казах ви. Седнете или ще накарам да ви отстранят.
— Искам да представя…
— Нищо не приемам от вас!
Съдията има истеричен вид. Очите й са празни и говори като амбулантна търговка. Докато крещи на ищците си чисти мърсотията под ноктите. Гледката е отвратителна. Продължава да се гаври със Сергей Карпов.
— Карпов, не вдигайте повече ръка.
— Искам да ми бъдат обяснени правата.
— Нищо няма да ви се обяснява.
Съдебната зала не е чистена отдавна. Претъпкана е. На всички журналисти е забранено да правят записи с диктофони. Защо? Какви държавни тайни може да бъдат разкрити? Душите на жертвите се гърчат. На никой не му се говори с тях, защото веднага започват да плачат. С тях са роднини и приятели, дошли да ги подкрепят, ако им прилошее. А руската магистратка продължава да удавя всичко в своята вулгарност.
— Храмцова, В.И., Храмцова, И.Ф., Храмцов, Т.И. Присъстват ли? Не? — Съдията чете имената без капка учтивост.
— Аз съм тук — обажда се висок млад мъж.
— Храмцов! Можете да говорите! — Произнася го с такъв тон, сякаш му казва: „Ето ти една рубла, приятел, хайде, от мен да мине! И после ми се махай от главата.“
Александър Храмцов е загубил баща си, който свирел на тромпет в оркестъра на „Норд-Ост“. Започва да говори, но му е трудно да сдържа сълзите си.
— Баща ми обиколи света с оркестъра, имаше и солови изпълнения. Представляваше страната и града ни навсякъде. Смъртта му е непрежалима загуба. Не ви ли е ясно? Вие пуснахте терористите вътре, вие, московската администрация. Те си влязоха вътре, без никой да ги спре. Разбира се, че не сте отговорни за това, което са извършили, но защо 400 души са откарани в тринайсета болница, където е имало само 50 души дежурни, които не са могли да се погрижат за всички? Хората са умирали преди да им бъде обърнато внимание. Ето така е умрял и баща ми.
Дамата в съдийска тога на катедрата сякаш е на километри от залата. Тя лениво мести книжата пред себе си, сякаш за да убие време. Неспокойна е и от време на време поглежда през прозореца, оправя си яката, оглежда се в стъклата на слънчевите си очила. Една от обеците й нещо я дразни и тя се чеше по ухото.
Синът продължава да говори. Естествено, обръща се към тримата ответници на страничната скамейка. Това са „представителите на Москва“, юристи от общината. В същото време съдията си проверява състоянието на маникюра.
— Защо поне не позволихте на студенти по медицина да помогнат, щом не са ви стигали лекарите? Или пък в автобусите, които откарваха заложниците в болницата? Можеха да се погрижат за пострадалите още по пътя. Хората са се задушавали и са умирали, защото са лежали по гръб.
— Храмцов! — прекъсва го сопнато Горбачова, като забелязва към кого се е обърнал ищецът. — Къде гледате? Трябва да отправяте думите си към мен.
— Добре. — Александър се обръща отново към съдийската катедра. — Те са се задушавали в автобусите. Задушавали са се!
Плаче. Кой би могъл да остане равнодушен?