— Не — отвърнаха тъжно и тримата. — В края на краищата и ние сме хора. Виждаме какво става. Позор за страната ни е да се държи така с хората.
— И защо не спрете да вършите този позор?
Млъкнаха. Излязохме в тъмната московска нощ, някои поеха към топлите си домове, пълни със смеха на семействата им, други към кънтящи апартаменти, останали завинаги празни след 23 октомври. Последен си тръгна приведен побелял мъж с изразителни очи. През цялото заседание седеше с тихо достойнство в ъгъла.
— Как се казвате? — извиках след него.
— Тукай Хазиев.
— Заложник ли бяхте?
— Не. Синът ми загина там.
— Може ли да поговорим?
Тукай Хазиев с неохота ми дава телефонния си номер.
— Не знам какво мисли жена ми по въпроса. Трябва да я разберете, не й се говори за това. Но позвънете след седмица, аз ще поговоря с нея.
Хазиеви са московско семейство и са минали през истински руски ад. Не само че загубили 27-годишния си син Тимур, музикант в оркестъра на „Норд-Ост“, но станали жертва и на същата така несломима идеология, която без преувеличение е истинският убиец на Тимур.
— Толкова ли му беше трудно да Путин на направи поне някакъв компромис с чеченците, с терористите? — не спира да пита Тукай Хазиев. — Кому е нужна тази негова „непобедимост“? На нас не, със сигурност…
Тукай е единственият човек в този дом на Волгоградски проспект, който може да говори за това, без да плаче. Съпругата му Роза, Таня, младата вдовица на Тимур, и 87-годишната баба не могат да овладеят мъката си. Тригодишната дъщеря на Тимур, светлокосата Сонечка, тича около възрастните. Татко й го нямало на третия й рожден ден, защото той бил след „Норд-Ост“.
Седят край масата и Сонечка се катери по столовете. Взима най-голямата чаша.
— Това е на татко. Това е чашата на татко. Не пий от нея! — предупреждава тя с тон, който не търпи възражение.
Баба й Роза й обяснила, че баща й е на небето, също като бащата на самата Роза, и че повече не може да се върне. Но момиченцето е прекалено малко и не разбира защо пък да не може да се върне, когато тя, неговата любима Сонечка, толкова много иска да го види.
— Вярвах на държавата — казва Тукай Хазиев. — Почти до края на обсадата й вярвах. Мислех, че специалните служби ще измислят нещо, ще стигнат до споразумение, ще направят някакви обещания, ще замажат някои неща и всичко ще се оправи. Но не очаквах, че ще постъпят както предложи Жириновски в деня преди атаката. Спомням си го как каза, че трябва да се пусне газ. Всички щели да заспят за няколко часа, после да се събудят и да си тръгнат. Само дето не се събудиха и не си тръгнаха просто така.
Целият живот на Тимур Хазиев се въртял около музиката и Дома на културата на улица „Дубровская“ № 1. Още като дете посещавал музикалното студио там. Там подписал договор с оркестъра на „Норд-Ост“, който наел залата на дома. И там и умрял.
Родителите му Роза и Тукай преди живеели в стая в комунален апартамент близо до Дома на културата. И двамата им синове, Тимур и по-големият Елдар, се научили да свирят на акордеон в тази сграда. Преподавателите посъветвали Тимур да продължи да свири. Бил талантливо момче и когато след десети клас му дошло време да си избере професия, издържал блестящо изпитите за перкусионист след едногодишно обучение от учителя му по акордеон. Влязъл в училището по духови инструменти, което завършил за три вместо за четири години, и след това бил приет в престижната музикална академия „Гнезинс“, за която отдавна мечтаел.
Преподавателят му го наричал „Рафинад“ („Захарна бучка“) заради изтънчения начин, по който държал палките. Бил изискан, интелигентен и талантлив перкусионист.
Тимур съчетавал учението в Академията със свирене на духови инструменти в симфоничния оркестър на Министерството на отбраната. Пътувал до Норвегия с военния оркестър, а след 23 октомври трябвало да замине на турне в Испания.
— Ето, приготвила съм му униформата и сутрешното облекло за концертите — казва Роза твърдо, мъчейки се така да потисне емоцията. Отваря шкафа, за да покаже. — А от Министерството на отбраната никой не идва да си я прибере.
Сонечка минава покрай нас и направо грабва шапката с лъскавата кокарда, слага си я на главата и започва да тича из стаята.
— Шапката на татко! Шапката на татко!
Таня се разплаква и излиза от стаята.
Когато завършил Академията, Тимур бил поканен да свири в оркестъра на „Норд-Ост“. Това била третата му работа, но той я приел. Бил женен и дъщеря му растяла. Таня завършила сценични изкуства и била актриса и режисьор, но работела в детска градина за много ниска заплата.
Не е модерно да се вярва на мистика и предчувствия, но месец преди обсадата на театъра Тимур имал проблеми със съня.