— Събуждах се сутрин и го виждах седнал на леглото — разказва ми Таня. — Питах го какво му е, карах го да си легне пак, но той отвръщаше: „Нещо ме кара да се чувствам напрегнат.“
Семейството му предполага, че Тимур е бил просто много уморен. Денят му започвал рано, когато карал Сонечка и Таня до детската градина. Оттам се връщал веднага в дома на родителите си, където били инструментите му, за да свири. Напоследък работел по усъвършенстване на лявата ръка и бил доволен от резултатите. Казал на Таня, че още няколко години и щял да стане наистина добър перкусионист. Когато приключвал със самостоятелните упражнения, скачал в колата и отивал на репетиции с военния оркестър. Оттам взимал жена си и детето си и ги прибирал вкъщи от детската градина и след това отивал на представление на „Норд-Ост“. Връщал се към полунощ и цикълът се повтарял отново на следващата сутрин. Изглежда сякаш бързал да живее живота си. Защо? Бил само на 27 години. Никой няма отговор на този въпрос, дори не знаят защо на 23 октомври Тимур решил да отиде на представление на „Норд-Ост“.
— Беше сряда — разказва ми Таня. — Имахме си традиция сряда да е нашата свободна вечер, за да се съберем цялото семейство. В сряда свиреше друг перкусионист, но точно тогава помолил Тимур да се сменят, защото приятелката му настоявала да прекара вечерта с нея. Това момиче спасило живота му, но с цената на живота на моя съпруг. Той никога не е можел да отказва и затова и умря.
— Човек не иска вещите на някой близък до сърцето му да се изгубят просто ей така, нали? — пита риторично Роза. — Затова отидохме там [в театъра]. Разбира се, нямаше и следа от мобилния му телефон. Тимур напоследък беше започнал да печели по-добре и си беше купил телефон. Нямаше ги и новите му дрехи.
Роза била съкрушена, когато видяла какво е останало от сина й. На родителите върнали само старото му сако с отпечатък от кубинка на гърба и ризата му. Това било всичко.
През последните няколко години сме станали доста първични, дори малко груби. Това става все по-забележимо, докато войната в Кавказ продължава и нарушените табута се превръщат в познати факти от ежедневието. Убийство? Случва се всеки ден. Грабеж? И какво от това? Мародерство? Напълно законно по време на война. Не само магистратите не осъждат престъпленията, но и обществото си затваря очите за тях. Това, което в миналото предизвикваше възмущение, сега ни се струва напълно приемливо.
В онези ужасни октомврийски дни на кризата със заложниците сякаш цялата страна се беше обединила в пристъп на съчувствие, всеки се чудеше как да помогне, молеше се, надяваше се и чакаше. Но ние нищо не можехме да направим. Специалните служби не пускаха никой да доближи и ни уверяваха, че всичко е под контрол. Но как да се примирим с факта, че измежду малцината, допуснати на това специално място, е имало хора, които са си позволили да мародерстват на дребно? Само новите и лъскави неща. Каквото им хареса. Няма друго обяснение за изчезването на дрехите и вещите на заложниците. Семействата на загиналите никога няма да забравят чувствата, които са изпитали тогава. Ако правителството внезапно реши да им даде на всички компенсации по един милион, тези спомени пак ще останат.
Ако се съди по ризата, която им върнали, Тимур е лежал навън на открито. Роза не успяла да изпере от нея прочутата ни московска мърсотия, смесица от нафта и бензин.
Когато Тимур отишъл на работа за последен път, в джоба му имало десетина различни карти и легитимации с негови снимки, с които доказвал, че е музикант в оркестъра Норд-Ост и в оркестъра на Министерството на отбраната. С него били и паспортът му, шофьорската книжка и тефтерче с телефони и адреси на приятели и роднини.
Но на 28 октомври върнали на семейството му тялото с табелка, вързана с ластик на китката му, на която пишело: „№ 2551, Хамиев, неидентифициран“.
— Как е могло да се случи това? — пита Роза.
— Защо Хамиев, а не Хазиев? [На руски името звучи обидно, защото се свързва с „хам“. Ако наречеш някого така, все едно му казваш „плъх“.] И дори да са го объркали за Хамиев, какво значи „неидентифициран“? И защо трябваше да го търсим толкова? Само е трябвало да отворят тефтерчето му с телефони, да наберат кой да е номер от него и да попитат този, който вдигне, дали познава Тимур Хазиев. Веднага щяха да им дадат нашия телефон.
Майката на Тимур говори за датата след атаката, дългия ден на 26 октомври, който семейство Хазиеви никога няма да забравят.
— От сутринта до четири следобед името му го нямаше никъде. Нямаше го и в списъка със заложниците, предоставен от властите — разказва Тукай Хазиев. — Когато вече бяхме обиколили всички морги и болници, изведнъж се появи. Имаше кратък списък, само на двайсет души, и Тимур беше в него. Според него той беше жив и се намираше в седма болница. Обадих се на жена ми и й казах, че всичко е наред. Плакахме от радост. Приятелите ни поздравяваха. С Таня веднага отидохме до болницата.